|
Появяваш се тук и се оказваш мигом захванат от стотици нишки. Дебели въжета и по-тънки кончета, които те държат по определен начин в определено положение, като кукла на конци, но не съвсем. Не съвсем, защото можеш да мислиш и да осъзнаваш какво става. Понякога дори можеш да видиш нишките, проснати в пространсвото на живота ти, гърчейки се да те направляват и безстрастно да решават съдбата ти. Ако се взреш до болка и въпреки упоритите си схващания за свобода, може да зърнеш дори какво има на другия край – мръсно бели топчета, може би кълбета прежда, от които са се размотали нишките.
Една сутрин се събудих и въпреки, че пред погледа ми бе повърхността на възглавницата, виждах нишките, кълбетата отвъд тях и целият ми живот бе просто тъмно пространство, в което те ме движеха насам натам. Кълбетата се приближиха, увеличиха се и можах да разпозная в тях спомени, случки и събития. Можах да видя в тях причините.
После всичко изчезна. Възглавницата и голямото ми разхвърляно легло се върнаха на местата си, часовникът ми напомни, че трябва да ставам, защото ще закъснея и една от котките се промъкна с въпросително измрънкване до носа ми. Станах бавно. Много ми се спеше. В главата ми се блъскаха различни мисли. Нишките, разпадащият ми се личен живот – процес започнал преди месеци и стигнал до края си в последните дни въпреки жалките ми усилия, списъкът с днешните задължения – да отида на работа, да занеса приготвените дрехи на химическо, да платя сметките, да почистя... и пак нишките и причините.
Под душа се разсъних и съвзех и постепенно добих обичайното си бодро настроение като за започване на деня. Оставих настрана всички останали мисли, съсредоточих се над най-належащата задача. Да се приготвя и отида на работа.
Излязох от банята и открих дома си окончателно разбуден. Котките се гонеха от стая в стая, в кухнята шумеше вряща за сутрешен чай вода, майка ми разговаряше с някого по телефона. Отворих гардероба и заизмъквах разни дрехи докато реша какво да облека. Сешоарът пак го нямаше, масата ми бе затрупана с всевъзможни неща, които ми бяха трябвали и не бях прибрала после. Кога ли щеше да дойде някой на гости, че да се наложи да прибера всичко и за известно време да имам подредено бюро.
Тръгнах, когато вече се очакваше да съм на работното си място, но в повечето сутрини беше така, тъй че вече го приемах без обвинение към себе си. Минах през магазина на ъгъла, купих минерална вода и забързах към офиса.
Денят се заниза като всеки останал работен ден. Напоследък все по-често се питах по-добре ли стана така? По-добре ли бе да ходя на работа или беше по-хубаво, когато работех в къщи и можех да щькам навън, когато си поискам? По-добре ли беше, че се разделихме или беше добре да остана с него и да потърся начин да съм щастлива? По-добре ли стана, че поисках всичко в живота ми да е наред и той се преобърна или беше по-добре да си бях живяла в малкия измамен рай, който си бях създала? Не знаех... И тази сутрин като много други през последните месеци, не знаех, или просто не исках да призная пред себе си, че съм се самозалъгвала и че просто ме е страх.
Нишките пак изскочиха пред погледа ми и усетих подръпванията им. Неудържимо исках да му се обадя и да му предложа да се видим. Мернах как кълбото в края на нишката приближава главата ми и се превръща в огромен, непреодолим спомен – всичките ми неуспешни връзки и разбитото ми нещастно семейство. Вдигнах телефона и се обадих. Нишката се отпусна и дърпането спря. Сега, когато имах вече среща, не я исках. Не исках да го виждам и да прекарвам цялата си вечер с него. Много по-съблазнителна ми се стори идеята да се прибера и да си почивам спокойно в собствения си дом, да пия горещ шоколад и да прочета малко от някоя от книгите, струпани за прочит.
Но отидох на срещата. Нали аз я бях поискала. Нали аз го бях накарала да ме зареже. Не можех и да не се появявам на срещите, на които пак аз го канех.
След едно кино и два коктейла в любимия ни бар, забравих за нишките, за притесненията си и за възела в стомаха ми, които настояваше, че не съм щастлива с този човек. Усмихнах му се, а той се наведе много бавно към мен, аз не се отръпнах и му позволих да ме целуне. Главата ми се изпразни от всички жужащи мисли и остана само желанието ми да избягам някъде далеч.
Стигнах само до стаята му, в която напоследък винаги се чувствах подтисната и дори свежият аромат на свещите, които той палеше за мен, не можеха да разсеят това усещане. Останахме само двамата – ние, безсперспективната ни любов и нежността, която си разменяхме само в тези изолирани от целия останал свят моменти.
После стана ужасно късно, нишките се опънаха и вкараха света обратно при нас. Утре бях на работа, а вече бе три през нощта, спеше ми се и бях уморена като куче. Той се размрънка за много работа, която има, а в мълчаливата пауза на изпращането прочетох въпроса, който не исках да чувам, но който сама си задавах по няколко пъти на ден. Прибрах се, изпратих го с поглед докато се отдалечаваше с жълтата си кола и си легнах. Нишките ме блъснаха в лицето и ме накараха да се почувствам като молец в паяжина. Моята паяжина. Моите нишки, моите кълбета... Моите причини. Причините ми да не мога да създам щастлива връзка...
Заспах, за да се събудя на другата сутрин по същия начин с една разлика. В пространството на живота ми освен нишките се бе появил и път. Път, който се провираше покрай тях и макар да не се виждаше къде извежда, беше по-добре от блъскането в паяжината.
-----------------------------------------------------------------------------
Не съм писала тук от години, но сега имам нужда именно от споделяне. На мислите, на случките, на нещата, които ако не изкажа, ми тежат прекалено.
|
Нишките
Нишките
