|
Беше на 5 години, когато за пръв път видя баща си. Живееше с майка си и 2 котки в поредната квартира. Почти през цялото време беше сам-денем майка му беше на работа, а вечерите тя прекарваше с поредната любов на живота си.
Понякога изнервена от всичко му хвърляше по един здрав бой с колана, защото е разхвърлял или не е свършил нещо, както трябва. Правеше го за негово добро и затова той не й се сърдеше. Знаеше, че тя го обича, въпреки крясъците и неистовата болка, която му причиняваше, въпреки моментите в които тя го укоряваше , че изобщо съществува. Имаше само нея и я съжаляваше, когато след поредният пердах тя плачейки го молеше да й прости: “Прощавам ти мамо, знам, че е за добро”.
Обичаше я. Това бяха думите му, които тичайки крещеше след нея една вечер, когато тя в пристъп на истерия беше решила да се самоубие. “Не ме оставяй мамо, обичам те”.
Тя беше нещастна жена, объркана и самотна и въпреки годините си, той прекрасно го разбираше и се опитваше да бъде нейният закрилник.
Баща му се появи един ден без предупреждение. Изръси се , воден вероятно от мисълта да види сина, от който се бе отказал.
Мони беше резултата от пиянските вечери в някакво затънтено и неизвестно село, където някогашната компания на майка му купонясваше от време на време.
Разбрал, че ще става “татко” баща му се скрил при родителите си, отказвайки всякакви срещи с майка му. Послушал техните-млад бил още да се жени, имало и по-добри за него и т.н. Сега Мони понасяше огорчението и разочарованието на майка си.
Мразеше го, но в момента, в който го видя нещо в Мони трепна. Този висок и усмихнат човек беше неговият баща. Да, ето това е моят татко!
Срещата беше кратка, но емоционална. Обещаха му нова . Вкопчен в баща си Мони молеше: ”Не, татко, не си отивай. Аз много ще слушам, обещавам”! Сякаш не го чуваха. Защо?
Видяха се отново след 2години-пак за кратко. Баща му му подари играчка и го попита как е. Не знаеше какво да отговори и как да опише всичко, което му се беше случило от последната им среща и каза само:”Добре”.
Все така живееше с майка си, пак бяха в нова квартира. Беше вече в първи клас и с радост ходеше на училище, което заедно с книгите се явяваше неговото бягство от реалността в къщи, от побоищата, от мъжете, от самотата и мизерията.
Как ги мразеше само тези непознати, които водеше майка му. Понякога се случваше някой от тях да остане за по-дълго и тогава принуждаваха Мони да го нарича”татко”.
Той имаше баща, беше го видял със собствените си очи и никога не можа да нарече някой друг “татко”. Това беше неговата свещенна дума, която те не заслужаваха.
Мразеше ги и в същото време съжаляваше за празните надежди на майка си. Отмъщаваше им по всевъзможни начини за това , че ги има и за лицемерието, което не можеха да скрият. За него те бяха крадци-на майка му, на нейната обич, на мястото на баща му, на пространството в къщи, на въздуха, който дишаше. Беше неподкупен и отхвърляше подаръците им, крещеше в лицата им че са боклуци и лъжци, чупеше нарочно вещите им . Знаеше много добре защо са тук и какво ги интересува. Веднъж в желанието за мъст измъкна парите и документите на един новодошъл от джоба на панталоните докато той пиян натискаше майка му и ги метна през балкона. Тайничко злорадстваше на сутринта, когато онзи се засуети да ги търси. Издайническа усмивка му донесе поредният пердах и кръв от носа. Изтърпя ги мълчаливо-вече се беше нучил да не вика за помощ, знаеше, че няма кой да го спаси от гнева на майка му. От този ден я намрази и спря да й съчувства. Те бяха вече по-важни за нея. Нямаше нужда от него и не го обичаше. За нея той беше единствено спомена за баща си и бреме за новият й живот. Искаше да избяга. Но къде да отиде? Нямаше си никого.
Сви се в своето скривалище в големият гардероб, стиснал юмручета плачеше от яд и болка. Ще видят те един ден-всички до един. Затвори очи и се отнесе в своят свят, там имаше всичко , което му липсваше сега-мили родители , хубав дом, красиви играчки, своя стая , обич и топлина. Там беше щастлив. Неусетно заспа-свит на кълбо в гардероба, зад палтата , отнесен в мечти.
На следващият ден без много обяснения майка му го заведе в един пансион. Намираше се в близост до блока, в който живееха.
При завършването му на 2-ри клас класната на Мони беше помолила майка му да го премести в друго училище, тъй като се бе превърнал в прекалено проблемно за тяхното училище дете. Бяха го хванали с цигара, бягаше от часовете и налиташе на бой, изпадаше в истерии. Разбира се, той бил много симпатичен и умен, но ставал все по-неконтролируем и изпуснат.
В резултат на всичко това Мони се озова в пансиона за сираци , полусираци и изоставени на грижите на държавата деца.
Слушаше с празен поглед наставленията на майка си: “ Трябва да си много послушен миличък, там ще имаш много нови приятели, ще се грижат за теб, ще е весело и забавно, ще имаш много добри учителки и още и още...........”
Да, най-после щеше да се махне от всичко. Надянал най-миловидната и невинна физиономия с желание отговаряше на въпросите на директорката.
“Какво умно и възпитано момче” –каза тя в заключение. Мони също я хареса –имаше спокоен глас и топъл поглед, беше мила жена. Защо тя не му беше майка?
Гледайки от прозореца на стаята как неговата майка се отдалечава се почувства напълно изоставен.Нещо в него тогава умря. Вече наистина нямаше никого, освен себе си.
...................................................................................................................................
Да не забравяме, че съществуват!
Домове за сираци в София:
1. кв. "Драгалевци",ул."305" 1 тел. 967-12-25
2.дом"Св. Иван Рилски"-ул. Цар Борис 3-ти"128 тел 855-39-16
3.дом "Христо Ботев"- кв. "Овча купел",ул."Христо Стефчов"2 тел. 957-86-46
4.дом "Асен Златаров" -ул. Сава Филаретов"23 тел.9381227
5.дом" Надежда"-ж.к. Младост,тел. 74-90-57
Редактирано от FENlKS на 15.03.06 18:54.
|
Спомените на един сирак
Спомените на един сирак
