Преди не ми се видеше грешно. Напоследък взе да ми се струва и почнах да се замислям необикновено често и по много. И това не помогна.
Емоциите в днешно време са дефицит, за сметка на други неща.
Забелязал ли си как отвсякъде се леят призиви за льобоф, да са обичами, да си помагаме, да се раздаваме, да сме състрадателни и пр.? И всичко това се случва в един парадокс, в който всеки е отчужден, безчувствен, изолиран, капсулиран. Накрая се получава едно смешно нищо, където тези неща се разминават по трасето. В един момент излиза, че всички сме непорочни ангели в дълбочина, а при съприкосновението си с другите тъкмо напротив.
На теория едно, на практика друго. Действията говорят противоречиво.