|
|
| Тема |
 в събота |
|
| Автор |
pravist (seriozna) |
|
| Публикувано | 09.01.06 16:41 |
|
|
|
гледах *Морето в мен.* Много приятен филм - историята е тъжна - парализиран, който може да движи само врата си, се бори за евтаназия, но не му я разрешават. европейски филм. очакваш някъде нещо да ти затъкне гърлото, но не. вярно, че доста си поплакваш на някакви не особено мрачни моменти, но накрая излизаш обнадежден. обичам такива филми.
по-интересното за мен беше позицията на по-големия брат, чието семейство се грижеше за парализирания. братът не даваше и дума да се издума за самоубийството. независимо че преживяват трудно и че почти непрекъснато се въртят около болния.
аз подкрепям идеята човек да може да запази достойнството си и сам да реши дали да живее в този случай - когато е крайно безпомощен или го измъчват непоносими болки, за които няма лек.
но съм се чудила за онези по-големи братя - съзнаваш, че си нечий роб, че няма изход, не молиш сам за избавление. и все пак - дали защото по този начин се чувстваш своеобразен мъченик, дали защото така имаш извинение за личните си неуспехи - аз можех и исках, но трябваше да се грижа за него... дали затова стискаш зъби и търпиш.
или пък ти, болният, си изпратен, за да научиш близките си на смирение и търпение...
и от друг ъгъл - човекът, когото молиш да те убие, той достатъчно силен ли ще е, за да си каже, че го е направил, защото така е трябвало, и да може да живее със спомена. а лекарите, които са положили клетва да се грижат за човешкото здраве.
въпросът за това дали ще успееш дори в такова състояние да намериш начин да осмислиш живота си не го повдигам, защото малко хора са способни на това.
какво ще кажете
може би там и тогава друга съм била...
| |
| |
| 
|
|
в събота
