Намесването на Бог си е точно на място. Струва ми се че хората имаме нужда от нещо в което да вярваме и ако няма си го измисляме. После посвещаваме много усилия да служим на тази илюзия. Защото разочарованието че сме се лъгали може да бъде непоносимо. И така започваме да убеждаваме и другите в своите вярвания и искаме и те да вярват в същото.
Казваш "ако няма за какво живеем тогава". Именно това е - голямото страшно НЯМА.
Има една интересна постройка на мисълта - аз казвам "вярвам защото ..." а други хора казват ".... защото вярвам".

Интересно ми е ако попиташ хора на 50+ за какво живеят какво биха ти отговорили. Дали не живетя по инерция или заради страх от смъртта. След многото разочарования, след много болка която са събрали, след смъртта на повечето им мечти, след многото раздели. Дали това че чакат вниците си на гости за събота и неделя не осмисля седмицата им и им напомня че още дишат?

Хехе. Май Бог и Любовта са най-доброто оправдание. Голямата Любов и Всеобичащия Бог

А пък може би пиша всичко това понеже се страхувам да обичам и да бъда добър.

Смяташ ли че понаваш голямата Любов за да говориш за нея?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите