СТЕФАН ЦАНЕВ
П Т И Ц И
(по Яковос Кабанелис)
В кварталната градинка
имаше дърво,
огромно дърво – не знам
дъб ли, бук ли, чинар ли беше,
дъб ли, бук ли, чинар ли беше…
Денем под сянката му
играеха децата,
а нощем сред клоните
спяха птиците,
спяха птиците –
хиляди, хиляди птици.
Сутрин, щом слънцето издуеше
корема на хоризонта,
птиците запяваха –
хиляди, хиляди птици
пееха сред клоните
и дървото звънеше,
и дървото звънеше
като огромен будилник.
Един ден, по обяд,
дойдоха някакви хора
с триони и брадви,
действаха бързо и мълчаливо,
бързо и мълчаливо
като престъпници –
след час дървото рухна,
дървото рухна.
Натовариха останките му
на два камиона –
и изчезнаха,
и изчезнаха…
На хората от квартала
това
не направи особено впечатление.
Няма как –
дърво като дърво,
дърво като дърво,
сигурно нещо щеше да се строи
в градинката…
Но вечерта се завърнаха птиците.
Но вечерта се завърнаха птиците.
Те търсиха изчезналото дърво.
Кръжаха и викаха –
хиляди, хиляди птици
кръжаха и викаха,
кръжаха и викаха
и търсеха изчезналото дърво.
После млъкнаха,
после млъкнаха,
но продължаваха да кръжат
цяла нощ,
цяла нощ кръжаха
обезумели
около гроба на празното
пространство
и в нощната тишина
сърцата им пукаха,
сърцата им пукаха
в нощната тишина –
сякаш изстрели глухи
в някаква безумна война.
Сутринта
градинката бе затрупана
с трупове –
хиляди, хиляди мъртви птици,
мъртви птици.
В изцъклените им зеници
растеше сянката,
на изчезналото дърво.
Децата гледаха, онемели,
децата гледаха.
2005
Вложеният в думите ми смисъл не е от значение, важна е свободата да бъде интерпретиран.