Силно се надявам да не се познавам напълно. Имало е моменти, в които съм си мислила, че вече с нищо не мога да учудя себе си. Това е било когато не съм успявала да повлияя на скучни обстоятелства. И oh boy как внезапно нещо се променя като с миши клик, и се виждам или чувам да правя или казвам нещо безумно, или подходящо, или пък тъпо, и... се учудвам В такива моменти си мисля, че ето, все още има на какво да се учудвам (викам си, още не съм пораснала, щом все още има ситуации, в които се учудвам от себе си). Понякога се учудвам, че успявам да взимам подходящото решение бързо, понякога се учудвам колко много глупости мога да натворя за отрицателно време. А понякога просто съм каквато предполагам, че съм - тогава е скучното.

Ъм... днес един приятел ми каза следното (цитирам дословно): "Ти си абсолютна противоположност на всички които познавам. Ти споделяш всичко с болезнена прямота. Това в началото ме шокираше, но..." и по-нататък е по-лично Това впечатление съвпада с впечатлението на няколко други близки хора. И си пак си помислих, че... аз май ... уж... не съм точно такава, или поне не смятам, че шокирам. Каквото изненадва е степента и ъгъла.
Доколко познаваме себе си - до каква степен и под какъв ъгъл? Познавам себе си до степен 30 и нещо, ъгъл - нула градуса (ако приема, че съм съвсем пряма към себе си и не се самозалъгвам). Но някой друг, от друга степен и под друг градус и дадени обстоятелства на контакт, може да познава друга мен. Затова... как да замерим "доколко"-то във въпроса ти? От нула градуса, или от друг произволен градус? Тоест... доколко, съизмерено с какво/кого?

God?
The absence of proof is not a proof of absence.