Много тежка тема за днешния ден, но ме провокира...
Ти още нямаш деца, нали?
Права си теоретично за всички неща относно границите, отговорностите и пр.
Но в реалността е малко по - различно... Кой, според теб да реши дали един човек става за родител и по какви критерии?! Това малко соц - ми звучи - в смисъл утопия е някаква... Аз, лично чаках 26 години, от страх да не би и аз да съм способна на такива сцени, които описваш, от страх да не съм неподготвен и безотговорен родител, от страх да не навредя по какъвто и да е начин на детето си... И, сега си давам сметка, че и 100 да бях чакала - същата работа. Не можеш да се подготвиш за тези неща, не можеш да си съвършен, и най - важното: това, една жена каква майка ще бъде зависи най - вече от атмосферата около нея, от подкрепата и помощта, която получава, от това как тя самата се чувства... Защото, както пише в предишния постинг "работата" на една майка е най - вече да се притеснява - да не спи нощем, за да чува дали детето диша, да се опитва да го предпази и от температурата, от сцепването на главата, и от какво ли не през целия му живот. Няма какво да се лъжем - това е свръх в един момент, като се има впредвид, че всъщност една жена има още 1000 други "работи" и 1000 други притеснения... И, ако някой ми каже, че никога не му се е искало да се разкрещи на детето си или да го удари аз ще се откажа доброволно от родителските си права. Въпросът е да се спре до там, т. е да не го направи. Ето това е границата на свободата, според мен - на мен да ми е дошло в повече и да имам свободата да изпитвам яд някакъв в момента, и в същото време да не навредя на детето си с този си гняв. Това, да се овладея и да си дам сметка за чувствата в рамките на някакви секунди е плод несъмнено на душевното ми състояние.
За душевното ми състояние отговорност носят: Аз, близките ми, съседът, който точно от 2 започва да кърти стената, (включително и днес на Великден), шофьорът, който мина на сантиметри от детето ми на черевен светофар, глутница кучета - около 20 бр., абсолютно безпризорни и диви, които срещнахме пак вчера, след шофьора (много обичам кучета, апропо), млякото, което купих и имаше много странен киселинен вкус и пр. и пр. Т.е , ако ти наистина още нямаш деца, не можеш да си дадеш сметка колко страх колекционираш всеки ден за това дете, какво наистина значи отговорност, която носиш ти и само ти в крайна сметка, каквото и да си говорим, колко изтощително, стресиращо и изхабяващо е това, наред с щастието, радостта и осмислянето на живота ти. И накрая се оказваш безсилна - или пред обществото (виж темите за отношението към майките в градския транспорт, и за кучетата и фасовете по детските площадки), или пред Бог... И, ако нямаш вярата и силата и любовта, които да те крепят, и ако нямаш помощ някаква със сигурност ще полудееш. Спомням си какво каза Даниела, която удуши детето си, като я питаха би ли променила нещо, ако можеше: "само да ми помагат повече за детето". Ей, тогава и аз бях настръхнала като теб - първо, че не вярвах до последно, че една майка е в състояние да стори това, хем че съм юрист, второ, че си казвах - за каква помощ говори тази жена, каво толкова?! Е, сега вече разбирам, как една жена с нестабилна психика и душевност, оставена сама с едно дете, без подкрепа и разбиране може да стори неща, които и садист не би могъл... Както казваш - и един побой заради сандвич не се знае до какво ще доведе след себе си. Нещо като антипод на "Предай нататък" се получава. Мисля, че колкото и шаблонно да звучи всички ние носим отговорност за това. Защото си изливаме душата върху всеки попаднал в полезрението ни - независимо кой е, какъв е и колко му се е насъбрало и на него. Вместо да успокоим душата си с Бог, с религия, с психолог, ние или тъпчем в себе си, или хвърляме с шепи наоколо.
От друга страна - на запад са "специалисти" в грижата за тези неща и въпреки това чудовищни дела, колкото искаш... Няма как да не си помислим особено днес, че е Божи промисъл всичко и, че нищо не е случайно, но това не ни спасява от отговорност също така...
Така, че искрено се надявам, всички ние да проумеем, че дори и вдишванията ни се отразяват все някъде и някому. А, на теб ти желая да бъдеш чудесен, любящ и пълноценен родител!

Христос воскресе!