Писала си толкова много...И безспорно верни неща,разумни и обосновани.Разбирам какво ми се случи, знам защо е така или поне така си мисля.Разума приема това което се случи...Но сърцето ми категорично не.
Има ли разум в любовта?Може ли да се заповядва на сърцето? Иска ми се да е така но май не е.Колкото и да връщам лентата назад и да си обяснявам събитията това нещо в гърдите ми остава.Мисля непрекъснато ,денонощно за нея и от това извира само болка.
Каква е тази болка? Постоянна и пареща.Нищо не помага.Взирам се в други търсейки нея но не виждам нищо.Всички други са част просто от един фон.Един чернобял фон създаден сякаш да подчертае липсата.Огромната липса.
Не знаех че съм обичал толкова силно.Никога преди не ми се е случвало такова нещо.Плаши ме това че тази мъка не отминава.
Искам да имам една временна безчувственост докато това отмине.Защото раната е истинска и кърви.
Знам че има надежда.Сигурен съм че ще се преборя.Дано да е скоро и да не остане жесток белег.