Вече десетина години опитвам да напиша нещо мъдро за смъртта на баща си.
Още не се получава. Оказва се, че сме имали стриктно ирационална, емоционална, нелогична връзка.
Примерно, никога не мисля за баща си като за родител.
Баща ми бе приятел.
Най-ранният спомен е как влиза в кухнята на родната ми къща, облечен с бархетна риза в червено и черно каре и пита : Пухче, познай какво имам в джоба ? и вади едноседмичен заек.
После, като се понаучих да се изправям, получих първия си фотоапарат (бях любим модел и имам три албума повече от зайците до 3 г възраст).
Избирали сме заедно кактуси, първите ми аквариумни риби, учил ме е да кормувам..спомням си 16 ми рожден ден. Вървим в снега из боровата гора и аз по навик стъпвам в отпечатъците от лапара му (45) в преспите. Мълчим. Той се попуква из шевовете от гордост- дъщерите му винаги са били някакво шампионско творение и космическа мистерия - аз разтягам четал да го догоня.
Смъртта му бе извънредно внезапна. Докато лекуващият лекар опитваше да предизвика пулс, аз държаш ръката на баща си и усещах как живота изтича. Усещането е като при кражба: близко, реално и свръхестествено.

Когато ти откраднат нещо неподменимо, от един миг в друг, психическата болка е почти като операция без упойка. Обаче запомних нещо от стъргалото и суетнята на деня. Мисля че го каза приятеля на доктора : има нещо много общо между пламъка на свещта и живота. Едно подухване прави или пожар, или гаси светлината завинаги.

Аз също се правех на порастнала и заявявах, че големите момичета не плачат. За такъв приятел не само се плаче и крещи. За такъв човек се продължава да се живее достойно. Нещо такова ти предстои.
Щото само ако можеше да спреш да обичаш някого, понеже е умрял...животът щеше да е песен безкрай.

Нищо мъдро.
Съжалявам


I can't complain, but sometimes I still do.