Всичко незавършено се стреми да се завърши... Много е странно /а може би не чак толкова/ когато след години забравени от мен хора, които на времето са ме наранили по някакъв начин / най-често точно с глупави и силни думи, с пренебрежение и подценяване/ - се обаждат.
Нещо отвътре не им дава мира...гризе ги.
Години са минали...да речем, едната от ситуациите е от преди 10 години. А този човек е запазил в себе си и носталгията...и чувството за вина...и да, чиста и искрена обич като към икона...
Обич към изсушената роза между страниците...
Или към приятеля у мен.
Към Душата ми. Защото физически плътта ми нищо не означава. Аз съм се променила физически, остаряла съм...сбръчкала съм се. Но вътрешно нещо у мен си е все Аз...онова Аз, обичаното...и нараненото.
Аз не съм била често от твоята страна, Ветре. Може би защото инстинктивно се стремя да не наранявам хората, дори когато се разделям с тях. А ако го направя -е неволно и гледам ...специално при скъпите за мен хора...да си пречупя гордостта и да отхвърля от себе си товара...
Трудно ли ти е да пречупиш гордост?
Задай си въпроса струва ли си... И ако искрено обичаш човека, отговорът ти ще бъде "Да, струва си". И ще отидеш при него.
Докато все още не е късно за прошка.

Направи го за човека. За себе си. За вас.