Ще се постарая да отговоря на конкретно зададения въпрос :
"Колко от вас (нас) сте готови да опитате да бъдете с един партньор "докато смъртта ви раздели?" и за колко от вас това са кухи и празни думи? "

Прочетох всички мнения и никъде не срещнах отговор "да,бих го направил(а)", "не, не бих" и защо.Сякаш всеки се страхува да отговори конкретно на въпроса, а сполучливо обикаля около същността му. Врата, през която можеш да влезеш, но се страхуваш, да не би да се затръшне зад гърба ти и да няма път назад. Когато винаги поставяме пред себе си въпросът "ако", значи стоим на едно място и подлагаме всичко на съмнение. Колкото и да си задаваме този въпрос, никога не можем да прогнозираме бъдещето, трайността на връзката, ситуациите, в които ще изпаднем.
Да, не просто ще опитам, а имам желание да бъда с един партньор. Не по силата на навика, защото тогава би било твърде скучно да се поддържа с цената на всичко, една такава връзка, а защото моят партньор е част от мен и аз - част от него. Удовлетворението идва, когато заедно намерим изход от (на пръв поглед безизходна ситуация),а не всеки сам за себе си да търси път. Защото чувствам неговата топла ръка, здраво хванала моята. Не се измъчваме с въпроса "ако той, или тя крие нещо от мен".

А що се отнася до това, да приписваме на животните човешки черти, ето едно доста сполучливо сравнение :
" Кучето е приятел на човека, но лошо е, когато приятелят ти стане куче ".

И в кръга на шегата - защо домашният си любимец можем да наречем приятел, а приятелят би се обидил, ако го наречем "домашен любимец" - т. е. куче.