тъй рано, рано трудно се пише есе
но, Канелче:)


Всеки в своето време е виждал в образа на Левски някакъв идеал, някакъв изключителен личностен феномен, някакъв символ. Ако за Ботев той е нечут характер, който посреща всички трудности с песен, за Вазов е обвинение срещу меркантилността и бездушието на обществото в следосвобожденска България, за трети е обект на прехласване пред личното му тефтерче, в което с акуратност е записвал и най-дребните разходи от комитетската каса...
Левски наистина е една от малкото исторически личности в епохата на националноосвободителните движения, които не бяха докоснати от опитите за дегероизация, появили се в условията на котерийните борби в буржоазна България. Той респектира всички с кристална чистота, с човешка и революционна всеотдайност, със себеотрицание в името на националната кауза. И все пак феноменът Левски не може да бъде обяснен задоволително само като набор или съвкупност от изключителни лични качества. Естественто и обяснимо преклонение пред тях често ни кара да забравяме чисто историческите измерения. Значението на Левски в националната ни история трябва да се търси по посока на неговата историческа реализация, в дълбокия национален смисъл на неговото дело, в новото, което той дава на българското националноосвободително движение и на българската революционно-теоретическа мисъл.
Идеята за създаване на революционни комитети в България, които да подготвят народа за националноосвободително движение не е нова за българското революционно двжение. Тя е била изпробвана на практика в националните борби на друг балкански и европейски народи. Възприемайки тази идея, Левски обаче я обогатява с новите си виждания за съотношението на вътрешните и външни фактори в освободителната борба, със своята апостолска дейност по създаване на частни революционни комитети и тяхното организационно обединение в единна и самостоятелно действаща революционно-освободителна организация. Особено голямо внимание Левски отделя на приоритета на вътрешната революционна мрежа над различните емигрантски революционни и нереволюционни организации. Успоредно с извършването на огромна по своите мащаби организационна работа, Левски разработва идеологията на революционната борба. Прозрял условията при които трябва да се разрешава българския национален въпрос, той стои твърдо на позициите за самостоятелност на българското освободително движение, което от своя страна е свързано с дълбока вяра в революционните възможности на българския народ и способността му сам да изкове своите национални съдбини. Чужда помощ може да се търси само тогава, когато вътрешната революционна организация е достатъчно мощна, за да не изпада под влиянието на различните политически комбинации на основните фактори в Източния въпрос. До идеята за самостоятелно българско революционно движение достигат и други представители на българската буржоазно демократична мисъл, но никой преди Левски, а и след него не достига толкова далеч в практическото и осъществяване. Заедно с това той определя и целта на освободителната борба 'с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република/ народно управление'. Бъдещата' чиста и свята република' да се изгради на принципите, прокламирани от великата френска буржоазна революция. В тази нова република трябва да има свобода на личността, на словото и печата и организациите. Всички поданици независимо от вяра и народност да се подчиняват на един и същи закон, избран по 'вишегласие'. За него това не е било утопия, а осмислена реалност, съобразена с условията на неговото време. С тези си свои виждания той изпреварва с десетилетия българското развитие и напълно заслужава оценката на българските и чужди изследователи. Ако бе живял при други условия и бе имал възможността да направи своята идеология достояние на европейската общественост, то несъмнено би заел достойно място сред плеядата велики личности на деветнадесети век