Като малък бях болен. Не си спомням на колко години съм бил. Но, в карантина и майка ми с мен. Начи малък. И в неква военна или правителствена болница. Били са мноо уплашени. Съученик на баща ми..да спасяваме детето. Ненам кви ретури са му стрували после. Луканки не произвеждахме. Няколко седмици - спомням си че идваха роднини и им махах от прозореца, високо и запечатан. Запомнил съм го..защото стана нарицателно за "ква душа бил чичо ми"..повтаряше се докато измряха всички релевнтни роднини ...другите не чувам Щото, аз не съм могъл да го видя, ама той всеки път плакал там. Ненам кво е било, опасявали са се...ама напразно. Оказа се после. След като ме мъчиха разбира се. Правиха ми некви пункции на гръбначния стълб - спомням си защото по радиоапаратите на етажа поздравяваха смелия, неострашим Гетсби. После - април, април.


Но, на 16,17,18 за 19 и 20 да не говорим...дааа мнооо и тежки болести имаше, най - често трипер. Причината беше в общуването. Мноо социално същество съм. Като Делфинче просто.

Почнах да дрънкам и на китара заради тази тежка болест. Та като пищя при пикаене в кенефа - обяснявам на скъпите родители после"тези високите тонове са новия Бителс-сонг"

нямаш шанс - използвай го

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите