"Незнам на какво се надявам всеки път, когато очаквам Успеха, ПРиятелството или Любовта"

Май това е, което всички винаги се надяваме и чакаме - да УСЕТИМ истински, поне веднъж, да изживеем всичко, което казват сме били самите ние. Ако го направим поне един единствен път, винаги после ше можем да формулираме смисъла на живота си и всичко. Ше се измъкнем от мъчителното безвремие и ше знаем какво точно искаме.
Тоя копнеж се оказва, че с нищо друго не може да бъде задоволен, нито пък може да бъде игнориран изцяло. Може да се избута настрани за извесно време, даже понякога за доста дълго, но рано или късно пак властно ни напомня за себе си. Намигва през успехи, красоти, любови, връзки, мигновения, но си остава скрития основнен тон на живота ни. Хармоничен акорд, сплотяващ хаотичните и нестройни звуци на ежедневните ни дейности и придаващ им смисъл. Той е най-прекрасен за слушане и в същото време ни причинява най-голяма болка.

Забравена обич, забравена красота, забравена хармония, забравени искри и пламъци от съвършенство... И когато тези подтиснати истини в нас - най-истинската част от нас, по коридорите на психиката напомнят за себе си, пронизвайки пластовете болка, дисхармония, бедност - накратко казано ЛЪЖА, ние се чувстваме както се чувстваш ти сега.

Ти си лъгана винаги и навсякъде. И никой няма да ти напомни за истината освен самата ти. Може би ТИ в любимия или ТИ в слънцето, но се пак ти


А тя е такава прекрасна...

Редактирано от SeLaVi на 17.01.04 04:44.