Сега и аз се натъжих малко.
Тъжно ми стана, че много малко хора могат да споделят с мен и изпитат тази радост.
Тъжно ми е и заради това, че този свят, който виждам понякога е толкова омиротворен, тих и незабележим, но толкова красив. От него ухае на Вечност, а го отминаваме без да можем да изпитаме това щастие, което толкова настойчиво търсим. И го търсим навсякъде другаде, и за това все някак неудовлетворени оставаме.
Понякога малко завиждам на тези хора, че не мога да бъда като тях. Издребнявам, повлича ме потока на материалния свят. Понякога дори лоша ставам към другите, пазейки някакво измислено от мен Его, и мислейки че така ще постигна някакво желано щастие.
Боли ме от любов и нежност към тези "незабележими" хора. И те не са само на преклонна възраст. Във всички възрасти ги има. На нас ни е необходимо само да имаме очи да ги видим, и да се докоснем макар и за малко до техния свят. Тогава може би ще изпитаме това щастие, за което всички мечтаем.


Харесва ми този слънчоглед, който си изрязала в лицето си :-). Подарявам това:

Донес ми слънчогледа...

Донес ми слънчогледа - да го посадя
във моята от сол изпогорена почва,
та той на синевата цял ден над зида
тревогата на жълтия си образ да посочва.

Към яснота стремят се тъмните неща,
в поток от багри изтощават се телата,
а багрите - във музика. Така нещата
изчезват и това е връх на радостта.

И нека този стрък ме води към страна,
където русите прозрачности изгряват
и като същност се живота изпарява;
донес ми слънчогледа, луд от светлина.

Еудженио Монтале

Усмихни ми се :-).

Чувството е езикът на душата