Три месеца преди да почине, беше за пръв път в България.
Искаше да седи 3-4 седмици.

На четвъртия ден ми се обажда да го взема от летището на Франкфурт.
Взех го.
Седяхме 3 часа в неква навалица във Франкфурт, после по аутобана.
Имаше пътни строежи.
Преди да стигна летището си поватрях: Споко, споко....кимваш, казваш да..интересно..ъхм...

Щото баща ми като заговори за България ....седмици не спираше.
А е адвокат. И по душа. На глава не се излиза с него. А българските историй бяха писнали на всички от десетилетия. И моя проблем беше, как да го преживея, него връщащ се от Бг...затворен с него в колата.

Три часа дума не каза. Като разбрах че има нещо, ама не е болен...след един час....седим си на некъф сфетофар 3/4 час..го питам как беше. Той ми казва "багодаря..добре". И пак мълчи. Мислех си, дали не е наръчкал някого и го търсят с полиция. Дума не каза. Нормално ти говори за колата, за времето..кво падне..важно е да се говори. Мълчахме си до Хайделберг. Каквото и да питам. Мхм. Ъхм..и такива.

Седмици не пророни дума. И на майка ми нищо не каза.

Няколко часа преди да почине, в болницата...говорим си за други работи. И изведнъж, без връзка с нещо ми казва: Ако си умен не се връщай в България. И за три часа не. Питам го защо? Казва ми: Стой си с хубавите спомени.

Уби ме!
Хубавите спомени.
Ако бяха така хубави, защо си рискувахме живота да изчезваме?

Мен ме уби.
Той умря.

окарината е на грънци - още въпроси?