|
Че съм в ужасно добро настроение. Не се случва редовно да се събудя в пет сутринта в понеделник и всичко да ми е (или изглежда?) наред. Като начало - кафе!
.gif) О, и за вас има малко->.gif)
/моля, моля, няма защо! 
После - мислех си, подбирайки една книжка накъм прибиране, защо "истината обикновено се оказва скучна"??? Защото е нещо познато, пък в природата ни е да очакваме различности? "Разкриващата се в момента последователност и логика в удивителната, почти неузнаваема истинска история действа толкова подтискащо на всички, че отново се завръщат художествените преработки: истории с достатъчно елементарна структура, за да ангажират зрителя. Нуждаем се от сюжет и смисъл, а не от гол факт..." Нямам си за какво да мисля явно в момента! Имам, естествено, но човек, седнал на спокойствие докато птичките вън се разпяват, очевидно е склонен да се отнася... Та се чудех - наистина ли е толкова скучно? Тоест голите факти? Това, което става наоколо? Дотолкова, че да се изпитва нуждата от вариации, от префасониране, от украса? И тук от същата книжка (ми какво да направя, така ми тече мисълта) се сещам (отварям, да не излъжа нещо с цитатите) за фалшивите спомени. Цитирам тезата -
"Какво е човешката памет? Тя определено не е пасивен записващ механизъм като дигитален диск или лента. По-скоро е като машина за приказки. Сетивната информация е разделена на откъси, които се съхраняват като фрагментарни спомени. И нощем, когато тялото почива, тези фрагменти напускат тъмния си склад, отново се подреждат и преповтарят. Всяко повторение ги отпечатва още по-дълбоко в невралната структура на мозъка. И с всяко следващо повторение споменът се усложнява. Прибавяме едно, изпускаме друго, променяме логиката, запълваме избледнели моменти, даже смесваме различни събития.
В крайни случаи наричаме това явление "фалшив спомен". Мозъкът създава и пресъздава миналото и накрая получава версия на събитията, която може да няма нищо общо с действителността. Струва ми се, ще е вярно твърдението, че всичко, което си спомням, е лъжа."
Как мислите? Вярно ли е? Според мен до голяма степен е, най-вече поради неизбежното влияние на собствените, лични, неповторими представи на отделните хора. След изтичането на време след събитие, то отстъпва количеството си информация, ако мога така да се изразя, на други, по-пресни спомени, освобождаваме се от "ненужното", за да пазим по-ясно по-скорошното, мозъкът ми изглежда като машина, която пресява нещата, които ни трябват и които не, по някакъв признак, дали? Определено има някакво "автоматично" облекчаване, което работи у нас, може би без такова бихме се блъскали в прекалено голямо количество спомени и забравянето е всъщност защита от "прегряване". И си мислех - ако човек реши в твърде късен момент да извика от паметта си нещо старо, отдавна отминало, как ще бъде възможно да си припомни всичко напълно? Някои помнят повече емоциите си към момента, дурги помнят реакции, трети - само обстоятелствата, довели до нещото, или пък само какво е казал един или друг човек, конкретно важен за онзи момент, но не и за сега-то. И след преглед на сега-шни емоции нищо чудно споменът да излезе изкривен, променен, пообъркан, неясен. И истината за него да е неясна дори за самия човек, който опитва да си спомни. Можем ли в такъв случай да сме сигурни, че винаги казваме истината, дори когато от сърце и напълно го искаме? Интересно ми е. Няма фотограф, който да запечати каквото и да било от "преди", за да ни го подаде да разгледаме в "сега"...
- - - -
"Запазете спокойствие! Вода ще има за всички."
|
Искам да ви кажа.
(гологанчовченце)
Искам да ви кажа.
