Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно,
та за двеста писма да вълнува
и за триста да има цена...
Не мога да го намеря, като стих го имах някъде, обичам го също. Разкисвам се.
А знаеш ли, скоро чух нещо и си паднах (странно някакси като се има предвид тв-канала, но!) моменталически:
Веселин Маринов - Вино и любов.
Виновно ли е виното червено,
че ти си слаб и бързо те напива?
Една жена в легло на друг отива
когато у дома й е студено.
Една звезда над дявола изгрява,
когато ангелът добър не я разбира.
Една любов любов при друг намира,
когато недолюбена остава.
Вдигни очи, вдигни глава -
жената вечна кръчма е, човече!
Изпий при нея и това,
което някой е забравил вече...
Това мъжете силни не забравят
дори и сред житейските задачи -
че вино и жена изневеряват,
когато нямат истински пиячи!
А като каза Георги Христов - това е някъде отпреди десетина години, любимо:
Почука дъжд по тъжната ми стряха
в мига за изгрев весел отреден
и всичките ми птици отлетяха -
изплашени, че ти не си до мен.
Ах, птиците - надеждите ми тайни,
че някога ще се завърнеш пак,
стопиха се в просторите безкрайни,
отидоха си без следа и знак.
И само дъжд почуква по стъклата.
И само дъжд прогонва тишината.
И само дъжд като сълзи се стича.
А кой сълзи, а кой сълзи обича.
Отиде си, като че беше чужда
и огънят в камината изтля.
Ах този дъжд, защо ли ме събужда!
Навярно да извикам пак "Ела".
Ела тъй както утрото се връща,
след сняг тъй както топъл дъжд вали.
Ела, но любовта една и съща
не се завръща никога, нали...
Потърсих "Иди си", пак Георги Христов (който иначе трудно го понасям), от същото време, също много любима. Но текста го пиша така по памет, защото само някаква вариация намерих като исках да ти пусна линк, с друг текст е и не ми харесва.
Кой събра ни пак?
Кой среднощен влак
ни доведе в този град отново?
Кой ли Бог реши
да ни утеши
след години с тази среща нова?
Луд по тебе бях,
но сега успях
да започна нов живот.
Друг живот може би
имаш си и ти...
Любовта ни
веч е мъртва, уви.
Иди си...
Иди си...
Иди си сега.
И да му се не види, още нещо:
Нямам нужда от много верни приятели.
Нямам нужда, нямам нужда от много приятели -
стигат ми двама-трима.
Ала само такива, които в сърцата си
рани от моите болки да имат.
Ала само такива, които
с радост те срещат, с радост изпращат,
в своите редки и трудни празници
моите песни, моите песни те да запеят.
Ала само такива, които
гръм ли удари, свят ли помръкне,
даже и в гроба да знаеш, че някой
рови земята, рови земята да те измъкне.
Не, нямам нужда, нямам нужда от много приятели -
стигат ми двама-трима.
Ала само такива, които в сърцата си
рани от моите болки да имат.
Не, нямам нужда, нямам нужда от много приятели -
стигат ми двама-трима.
Ала само такива, които в сърцата си
рани от моите болки да имат.
Не, нямам нужда, нямам нужда от много приятели .
Не знам чии са стиховете, ти знаеш ли? Ей така се чувствам понякога...
И като съм почнала... Тоника - Кой ще каже какво е любов.
Кой ще каже какво е любов?
Кой ще каже какво е?
Дали шум на море
или дъх на планинско усое?
Или среща случайна
край някоя градска пиаца?
Или нежна прегръдка
сред бавния ритъм на валса?
Ти не питай, мълчи.
Както аз ще мълча в полуздрача.
Ще те милвам насън
и в съня си за тебе ще плача.
Може сам да остана -
отритнат, забравен, бездомен.
Но за мене ти няма,
не ще се превърнеш във спомен.
И ще бъдем все същите -
с тез очи, с тези длани,
с тези нежни коси
от жарава и сняг изтъкани.
Само аз ще изчезна
във нощта, в тишината, в безкрая
без да зная защо
и какво е любов без да зная ...
И баба Лили, докато слушам:
Най-много боли, когато ни лъжат очите, в които сме вярвали.
Души ни сякаш отвътре тогава, раздира ни някакъв бяс като глутница дива.
Невяра и вяра, любов и омраза се борят във нас.
Тъй кратък е животът ни, а дълъг - всеки час.
Дъх си поемам, а после отново, отново прохождам и ето - вървя.
И при все че тежи любовта като огън,
дано някой ден от любов да умра.
Най-много тежи когато се сринат мечтите, които сме имали.
Без път и посока се лутаме, сякаш въртим се във някакъв кръг.
Като древни икони във храма се взираме – има ли път.
Тъй кратък е животът ни, а няма край денят.
Дъх си поемам, а после отново, отново прохождам и ето - вървя.
И при все че тежи любовта като огън,
дано някой ден от любов да умра.
...........
Много ми е вкиснато нещо. Трябват ми лениво-лирични-самотно-отнесени парчета за потъване...
"Никога не обяснявай. Пред приятели не се налага, а враговете няма да повярват."
|