Първоначално си помислих, че за мен говориш, защото напоследък ставам все по-зеленоока и чудовищна, ама... не било.

Та да споделя малко мисли за ревността.
Мразя да ми пипат нещата. От малка не си ги давам на никого. Който ми ги вземе, тежко му. По-скоро бих счупила играчката, отколкото да я споделям с друго момиченце. Майка ми никога не прегръщаше "чужди" деца в мое присъствие, защото започвах да плача...

С което искам да кажа, че като чувство ревността не ми е чужда. Само че е някъде много дълбоко заровена. Да я проявя открито - не го правя, защото от това само ще загубя. Номерът е да се действа незабелязано и тънко - без шум и скандали. Бедното мъжко създание да бъде така омотано с чар и добродетели, че в невинните му очи само да печелиш, ако те сравнява с други. Да си мисли, че има всичко и нищо друго не му е нужно. Е, това се случва само с определен тип мъжки същества с подходяща настройка. Останалите просто са родени, за да бъдат ревнувани.

Проявите на ревност са досадни. Мразя да ме обсебват с присъствие, да ме контролират. Мразя телефонни обаждания през два часа "ей така, да те чуя какво правиш". Самата аз никога не постъпвам така.

Нищо креативно няма в ревността. Тя не е никакво доказателство за любов. Доказателство е за безсилие. За ниска самооценка. За неувереност и следващата я по петите жажда да държиш под контрол.

Не спирам да ревнувам. Просто не започвам. От една зловредна порода съм - на тези, които се доверяват. Очаквам и към мен да се подхожда по същия начин. А иначе вземам всички мерки, за да преотвратя кривването встрани. Ако човекът отсреща си струва.