Инкуб

Имам нужда от жените...
И се отвращавам от тях, от слабостта, от мекотата, от податливостта им
В това е моето проклятие
Това е веригата, която ме привързва към най-Красивия
Каквото е останало от душата ми се разкъсва между омразата и необходимостта, между погнусата и сладостта да прелъстиш и да изпиеш чашата на желание, вина и страх събрани във възхитителен коктейл


Нещо в мен се гърчи всеки път, когато завладявам поредната крепост без стражи...


Всички са еднакви, червеи в грозни тела, какво е това, от което не мога да се откъсна? Какво е това, което търся вече хилядолетия, продължавайки жалкото си съществуване с жизнена енергия открадната от жертвите на сластта?



О, най-Красиви, колко е лесно....


Младото момиче с промит мозък, което използва недоразвитото си тяло като оръжие и дори в смъртта си се опива от глупавата мисъл, че е “съблазнила” ефирната нощна сянка...


Сладострастната жена, открила насладата на оргазъма, която е готова да продаде детето си, щом почувства потръпването в дълбините си...


Старицата, развалина на времето, което отдавна е пресушило сбръчканите слабини, се пречупва пред огъня на погледа, пред лъжливите обещания на гласа и разменя ненужния вече никому живот.


Всички са такива! И омъжената, и влюбената, и монахинята, хахаха, монахините са най лесни! Мръсните кучки са обещали душите си на Онзи, а си повдигат така охотно полите, за да допуснат влажната илюзорна материя в себе си, дълбоко, много по дълбоко от тялото, защото огъня в душите им гори по ярко от кладите на най-Красивия... Най чистите инквизицията ги изгори преди векове, защото се страхуваше от тях, толкова се страхуваше... Да, по това време все още имаше истински предизвикателства.


Днес е различно.
Жените откриха сладостта на духовната измяна. Дори когато пазят телата си, подтиквани от страх и криворазбрана вярност, те подаряват усмивки и погледи на стотици мъже, разкриват душите си като вавилонска танцьорка, която разтваря крака пред публиката...



Безмислена е вече моята мисия, безболезна е моята сладка порочност. Най-Красивия може да има който си поиска просто така, те сами го преследват, за да му продадат душите си на безценица, защото качествена стока вече няма...


И насред смрадливата клоака на човешкото разложение аз се натъкнах на единствено по рода си цвете...


Бяха я кръстили Анастасия, открих я една безлунна нощ, когато летях сред препълнените хорски кутийки.
Имаше изключителна дарба, видя ме веднага, а погледът й беше чист и истински, проникна до дълбините на същината ми.


Не прие моите лъжи и ги изпепели с една единствена усмивка, а после ми поднесе сама тялото си като дар, дар който не можех да приема по такъв начин...


Уморена от живота и грозотата му, тя ме увещаваше да й го отнема, а аз се опивах от сладката болка на желанието, която не ме беше докосвала от векове и отлагах ден след ден неизбежното, само за да се наслаждавам на свежестта й.


Предполагам че е трудно за вас смъртните да ме разберете, да проумеете уникалността на това същество, но за мен - Инкубът, който е видял безброй хора да умират като стъпкани червеи, вкопчени в жалкия си илюзорен живот, Инкубът, който е прелъстил безброй жени погълнати от своята плътска несъвършеност като най ценното на света, за мен непоквареността на това отчаяно от низостта на света момиче беше невиждан наркотик


Ден след ден тя търсеше в очите ми смъртта и аз й отказвах освобождението от земните окови, за да продължа демоничната си наслада.


Това не можеше да продължава вечно, една нощ я открих с прерязани вени, беше решила сама да поеме пътуването, на което бях обещал да я отведа!


ААААААААААААААААААААААААААА


Вдъхнах в полумъртвото тяло от моята жизненост, трябваше да взема своето, цветето беше само мое!
Докато животът бавно изтичаше аз прониквах в нея и тя в мен, в странен акт на отдавна мъртъв и умираща, акт който не свършваше, поддържан от странен огън


До нас стоеше Смъртта и чакаше търпеливо да отведе поредния пътник в тъмния тунел.


И не чакаше напразно, защото, когато най сетне всичко свърши отведе двама вместо един, пътят който никога не бях изминавал, въпреки че бях изпратил хиляди по него...


Вечният живот отстъпи място на пътуването, от което дори най Красивия се страхува, пътеката която води незнайно къде... Веригата която ме поддържаше се разпадна и останахме две ефирни души пеперуди в тъмнината – една бяла и една черна...


В края имаше светлина, а отвъд нея... Поле от цветя, цветя, цветя и хиляди, милиони пеперуди които се преливаха в безброй цветове и отенъциииииииии


И от мен не остана нищо...
Но беше....
Толкова....
......