Скъпа Ви, врианта за раздяла сега няма шанс ама никакъв.

Ако живеех в по-голям град, ако бях финансово обезпечена поне до някъде, ако имах други близки хора на които да разчитам в труден момент може и да се замисля за раздяла. Сега в това състояние в което съм не мога да мърдам никъде. Децата са на 15г. и 17 г. Баща им ги обича и си ги иска, аз също го искам и ние имаме нужда от него. Той също има нужда от нас. Няма с кого да сподели проблема си , а и едва ли някой ще му помогне по вероятно да му навреди. Когато си говорим и на двамата ни олеква. Той ми каза, че няма да ми се сърди ако аз отида някъде просто нямал право да ме спира. За сега нямам намерение да ходя никъде.
Просто аз съм си обречен самотник от малка. Никога не съм имала истинска приятелка винаги съм била предавана. Дружах повече с момчета, но до време. Когато го срещнах за мен той беше точно това което търсих и се хванах , като удавник за сламка-не съжалявам. Всичкото време през което сме били заедно съм се чувствала най-щастливия човек на земята. Всички са ми завиждали, че съм с него. Разбираш ли аз го приемам такъв каквато природата го е сътворила. Проблемът ми е, че се страхувам да не остана сама в пълния смисъл на думата, да не си тръгне моето момче. СТРАХ-ГОЛЯМ.

Казах вече , че имаме общи планове за общото ни бъдеще и те са доста сериозни за да махна с лека ръка. За сега малко започнах да свиквам и ми е малко по-леко. Когато го виждам, че е добре и аз съм добре. Откачена съм нали?

Децата не искат и дума да става за раздяла м/у нас. Преди да си разясня нещата по деликатен начин им бях подхвърлила за такъв вариант , но те се разстроиха много. Просто те са свикнали ние да сме двамата, да се смеем, да им правим изненади. Посто искат всички да сме заедно, ДА СМЕ СЕМЕЙСТВО.
Има една песен на Pink "Family Portrait". Моного е...чуи я. Ще разбереш децата.
Зная, че трябва да мисля и за себе си, но сигурно ще ми трябва много време за да направя нещо по въпроса. Каз ти вече, че съм самотница. Никога не съм била като другите. Винаги съм била с нещо по-различна и сега пак съм така. Просто се чувствам, че не се вписвам в никакви правила и рамки на живота. Аз самата си задавам въпроса защо е така много пъти и не мога да си дам отговор. Дали от начи на възпитание, дали съм депресирана от малка, дали защото аз не искам да съм като другите. Просто е много гадно когато си различен и може би за това донякъде разбирам съпруга си. Колкото и да сме различни до някъде мисля, че сме и еднакви.

Благодаря ти за казанот тук и ако ми пишеш още нещо с удоволствие ще го прочета. В момента всяко мнение ми е нужно. БЛАГОДАРЯ ТИ!

Дано изгрее слънцето и в моята градинка.