Може би това е психологията на хората от малките градове. Точно за това си позволих да споделя проблема си тук. Мисля си, че хората тук са с по нормални разбирания за живота отколкото ограничените хора, еснафите от едно малко град-село. И търся съвет какво да направя, за да преодолея нещата, за да не изострям допълнително обстановката около нас и без да искам да се издам. Просто в момента от всякъде ми личи , че имам проблем.
Пак казвам и преди и сега винаги съм се чувставала най-спокойна когато съм до него. Даже когато сме имали спорове когато зная, че сме двамата нещо от вътре ми е давало сили да продъжа. Не искам да го загубя тотално с глупаво поведение което го дразни. Сега говорим много повече от преди и някък си ми става леко, но усещам, че има моменти в който се дразни. Чувството да намеря подходящият момент да спра ми се изплъзва-така е било и преди и така като че ли се въртя в омъгьосан кръг. Искам да изляза от него.

С партньорът му се познавам задочно по телефона. До някъде ми помага защото когато ми е тежко мога да позвъня и да говоря с него. Аз не мога да споделя този момент от живота си с приятели и роднини под каквато и да е форма. Това не е обикновен житейски проблем. Тук нещата са по деликатни.

Сигурно има и други жени с моя проблем. Просто искам да чуя те как са продолели този проблем и как са продължили.

Пак казвам, че ми трябват сили поне още няколко години поне децата да пораснат, защото възрастта им е такава, че може и да превъртят.