|
Починал е бащата на най-добрата ми приятелка. В сряда. Разрив на сърцето. И нейна съседка и приятелка, на 25, от деца се познаваме. Събота. Белодробна емболия. Прегръщаме се, след цяла седмица в пътувания и нощни смени ме намери вчера. И разбирам, че мой приятел също вече го няма. От месец. СПИН. Не съм знаела. Изобщо. От години само звъня на негови роднини в провинцията да чуя добре ли е и къде е, беше в Гърция. Не знам как е изглеждал, не знам как се е чувствал, била съм далеч, а сега още повече. Прибрал се е да умре у дома, а аз не съм знаела. Беше важна част от най-светлия период в живота ми. А аз не съм била до него. И няма да го видя никога. И преди съм казвала, че не се плаша от смъртта, днес също не мисля, че тъгувам за това, че са си отишли. Всички ни чака същото. Не съжалявам, защото нещо е свършило, а защото аз не съм била там. Не защото е останало нещо неказано, ние се обичаме твърде отдавна. Не би имало нужда да казвам каквото и да било. А защото го е боляло, а някой друг се е грижил за него. Или може би не? И това не знам. Говорихме за смъртта, за това, че е твърде сигурна и общо казано - безсмислена точка на нещо, което сме нарекли живот. А е само някакво блъскане, всички пътища водят към един край. Питах се защо не мога да съпреживея мъката за баща й, а само мълча. Може би защото спомени от него нямам, а от моя приятел са много? Може би защото самата аз не съм расла с баща и тази точно привързаност ми е чужда? Като камък се чувствах. И нямах какво да кажа. Държах я и просто не знаех къде съм. Безсърдечие? Или заради сигурността, че връщане няма? Може би у никого няма болка за мъртвите, а само мъка за живите? Не плаках за него, а за нея, която остава. Много е странно. Сякаш точно днес никак не ценя никой миг. И сега-то ми го няма. Защото го виждам безсмислено. Ще заспя тази вечер и утре ще се събудя. Ще поработя, ще се прибера. Вдругиден ще си иде още някой. След няколко години, може би даже преди да навърши 40, зълва ми ще ослепее напълно. Вероятно по същото време свекърва ми съвсем ще спре да става от леглото. След повече - майка ми ще се скове от артрит. По времето, когато дъщеря ми порасне, моят ревматизъм ще е чукнал сърцето ми. Безнадеждно е. Толкова съм уязвима. И не мога нищо да направя. Нито за себе си, нито за другите. Бих искала да мога да не мисля за утре, за вдругиден, за след години. Но не мога. Ето днес изобщо не мога да се изключа. Въобще. Само черно. Мислех, че все пак имам спомени. За моя приятел. За него имам. Но с други хора си отидоха много неща, които бих могла да знам за самата себе си. Леля ми е мъртва, съседите ни там - също. Никога няма да науча какво съм обичала да ям и какво - не, нито кога съм започнала да се обличам сама, нито нищо такова. Защото няма кой да ми разкаже. Дупка. След време и нещата, които аз помня за хората, които ги няма, ще са изчезнали, ще съм забравила. С мен ще си отиде някаква памет, която би имала смисъл за някого. Не знам дали има значение. Не знам защо така се разрових, може би си искам обратно вечерите, в които се учехме да ходим на ръце. Когато му се възхищавах, че е бог на пируетите. Когато изнасяхме грамофон в беседката върху един гараж и събирахме няколко улици. Когато за пръв път ме натика в студио. Когато беше войник и тичаше до нас само за здрасти и прегръдка. Точно този Приятел. Много искам да е добре там, където е, ако е. Дано не го е боляло прекалено много. И дано се намерим някъде, някога, за да му кажа пак, че го обичам.
"Никога не обяснявай. Пред приятели не се налага, а враговете няма да повярват."
|
............
(fragile)
............
