"
Когато ми беше тежко
на Е. Н.

Когато ми беше тежко, когато светът ме смазваше, когато болката в душата ми беше прекалено силна, когато животът ми ставаше нетърпим, отивах на пустия плаж и се разхождах по ситния пясък. Слушах напева на вълните, които галеха мълчаливите скали с пяната си. Вглеждах се в безкрайния хоризонт, който ми напомняше, че съм просто малка песъчинка, подритвана от океана на вселената.

Тя беше там всеки път. Момиче с дълги, леко къдрави коси, пъстpи очи и красиви ръце. Никога не говореше. Просто вървеше до мен и ме успокояваше с красотата си. Понякога я питах как се казва, но тя ми отвръщаше с тишина. Гледаше ме с усмихнатите си очи и аз знаех, че не съм сам под слънцето. Това ми беше повече от достатъчно. Колкото и вглъбен в себе си да бях, усещах, че тя е с мен.

Един ден се обърнах назад и погледнах стъпките в пясъка. Спомних си за всеки труден миг, който бях изживял. Усмихнах се на всяко разочарование, на всяко предателство, на на всяка болка. Тогава видях, че в най-трудните моменти от живота ми имаше само едни стъпки. Непосилната тежест на страданието ми ги беше отпечатала по-дълбоко в пясъка. Разбрах, че точно когато съм имал най-голяма нужда от нея, тя не е била до мен.

Обърнах се към нея и попитах:
- Защо? Защо ме изостави, когато бях най-слаб? Защо тe нямаше, когато тежестта на самотата ме смазваше? Защо не виждам стъпките ти там, където трябваше да бъдеш редом до мен?
Тя мълчеше и ме гледаше с тези болезнено красиви очи, усмихваше се, беше толкова неземно хубава, че сърцето ми спря да бие прободено от хиляди остри игли. Обичах я и я мразех толкова силно, че душата ми изгаряше в огъня на страстта.

Тогава я любих на пясъка. , целувах я, опивах се от омразата й и любовта й. Исках да я възнаградя и да я накажа, да я съживя и да я убия. Пръстите ми галеха прекрасния й врат, свиваха се и се разпускаха измъчвани от колебание. Ноктите й се впиваха в гърба ми и ме придърпваха по близо до нея, по близо до смъртта, която искаше да й дам. Дланите ми се сключваха около шията й докато тя извиваше крехкото си тяло в екстаз. Мускулите се напрягаха, за да отнемат дъха. на тази, която ми беше дала толкова надежда и толкова отчаяние.

Не можех... Ненавиждах я. Но я обожавах. Тя беше моята Дева, моят Бог, на когото се молех, в когото вярвах. Пуснах я и паднах на колене за молитва. Целувах ръцете й. А тя ми каза:
- Там, където не виждаш стъпките ми, не вървях до теб, защото те носех на гърба си. Тогава ти беше прекалено слаб, за да ходиш сам, любими.
Заплаках и от сълзите ми по сухия пясък поникнаха цветя. Тя откъсна едно и ме погали с него по рамото.

Държахме се за ръце и гледахме към хоризонта. А слънцето тъкмо изгряваше...

"