***

Студено ми е, прегърни ме
замръзнах в тази самота
до себе си ме притисни, стопли ме
не искам огън - искам твойта топлина.

***

Не ми изпивай чашата до дъно,
моля те,не я изпивай.
ти не разбираш...
това е моето безсъние.
Моля те ,недей изпива моето безсъние.
във моето безсъние живей страхът
Страхувам се,че няма никога
да те докосна, ако изпиеш чашата до дъно,
ако изпиеш моето безсъние...

***

Едва ли има в живота нещо по противоречиво от човешките безсънни нощи. Безсънните нощи на влюбените - бездънно звездно небе.
Безсънните нощи на обичащите се - сладостта от зачеването.
Безсънните нощи на майката - трепет от майчинството.
Безсъните нощи на поета - вълненията на твореца.

Животът от безсънни нощи.
Нощи в които търсим децата си.
Нощи в които търсим душите си.
В такива безсънни нощи изплуват твоите очи за да не намеря покой. А има ли покой в любовта?! Що е свят без любов? Не отнехме ли от себе си това най-човешко от човешките чувства?! Сами го хвърлихме, сега ни е трудно да си признаем, че то наистина съществува.
А колко безсънни нощи ни е отнело то!?

Нощи на взаимност, нощи на страдание.
Няма ли го.....пак започват безсънните нощи.
А знаеш ли колко нощи ми липсваш?
Дали защото те срещнах късно или те срещнах навреме има толкова много неща да ти казвам?
Поклон пред теб. Поклон в нощта, в онази нощ когато човекът в теб ми върна любовта и вярата и ме накара да обичам. Дори и себе си!

И в тази любов идваш ти. Ти, добър и нежен.
С очи пълни със светлина. Такъв те открих в една от моите безсънни нощи.
Такъв ще те съхраня в безсънните нощи на моя живот!

Такъв ще те съхраня в безсънните нощи на моя живот!

***

Седиш и търсиш смисъл в нещо,
а всъщност знаеш ли какво ?
И тръгваш, питаш тъй горещо,
но все без отговор - защо ?

Животът май не те разбира -
несигурно върви напред
Бавно тръгва, после спира
и чака, сякаш за съвет

Съдбата все е недоволна
Какво ли иска тя от теб ?
Да скиташ вечно ? Да си болна ?
Щастив не ще да е човек !

Приятелите май са всичко,
което можеш да запазиш
макар и в спомени, макар различно
дори и някой да ги мразиш

Намирам те отново там
седиш и гледаш ме тъй нежно
И хубаво е, не съм сам
по пътя - пълен със надежди.

***

Не вярвам в любовта…

Не и в тази, която изпитвах някога към теб.

Не и в тази, която събира хората до края на дните им - и в безлунните нощи, и в неслънчевите дни, в болката и в радостта, в полета и в падението.

Не и в тази, която те кара да желаеш цял живот да държиш ръцете на един човек, да заспиваш до него всяка нощ. Да го търсиш в цялото си отредено време на земята и дори да го намериш, той да не те обича по същия начин. Тази любов, която те зарежда с желанието да го слушаш безкрайни часове, да вярваш в него и да знаеш, че и двата ви живота взети заедно няма да ви стигнат. Да жадуваш вечно прегръдките му и нищо земно да не може да ви раздели.

Онази любов, която те кара да плачеш, когато го изпращаш с дъжда, която ви закриля докато танцувате върху лунната светлина. Онази любов, за която не трябват думи, а само вдъхновение…

И когато е така - светът е само за двама. Тя е света…

Любовта, за която се хвърляш в огъня, за която си готов на всичко.

Тази любов не е за хората - тя е изцяло магия…
Не зная дали ти или аз ще я срещнем някога. Ти вярваш в нея? Аз не. А обичал ли си някога така? Така че нищо да не може да спре полетът ти към този, който обичаш? Обичал ли си с тази любов? Кълнял ли си се с всички думи и във всичко? Крещял ли си от болка? Умирал ли си с мълчанието? Молил ли си се на колене да те пощадят - теб и тази любов?

*
Аз обичах някога така!

И сега съм обречена да не мога да обичам…Никога пак така…

Ала сега всичко е минало.

Не вярвам в тази любов!

А друга няма…

***

Искам те!
Огромната луна влиза през прозореца и събужда желанията ми. Лунните лъчи изписват името ти върху морето, а ласкавите вълни очертават вълнуващото ти тяло.

Мечтая за теб!
Мечтая да бъда твоето червило, което ти галиш по устните си и отвреме на време докосваш с език

Липсваш ми!
Луната простира сребърната си лунна пътека върху морето и ме кани да тръгна по нея. По нея растоянията се загубвали и сама ме носела до теб. Страх те е да вървиш по тази измамна пътека - не знаеш на къде те води - нагоре към щастието или надолу към дъното на морето..

Мразя те!
Мразя те затова че ограбваш сънищата ми, че ме караш да се въртя неспокойно нощем, бленувайки далечния ти образ.

Трудно ми е без теб!
Телефонът ми мълчи, а твоят весело ме поздравява с безкрайните си сигнали "свободно" В е-маила викът ми се губи между купищата служебна поща, но писмата ти се губят някъде

Плаче ми се!
Проблемите и тревогите товарят раменете ми, но ме галят само хладните лъчи на луната, а не нежните ти длани

Ревнувам те!
Ревнувам те от всички, които имат щастието да те виждат и докосват всекидневно. Ревнувам те от одеалото, с което се завиваш вечер, защото то гали тялото ти, от възглавницата, на която си лягаш, защото заспиваш на нея наместо на моята ръка.

Изгарям по теб!
А всъщост треперя от студ. Ярките лъчи на слънцето изгарят лицето ми, но не стоплят душата ми. Черните очила спирът погледите и не позволяват на хората да видят тъжните ми очи, които замечтано гледът там някъде далеч, през гори, през морето и години, през мечти и копнежи, там където правиш хората щастливи с присъствието си...

***

Агония… И празнота…

Пръстите ми те изпращат…

Тръгваш си със залез слънце. Не такъв, какъвто те обичах, не такъв, какъвто те познавах - като непознат. И отнасяш със себе си всичко твое от мен.

Чувствам се празна - не зная накъде да вървя, не искам да зная защо - не ми се живее.

И идва дълга нощ… В която всеки миг е ден, и всеки час е седмица. В която ще търся загубеното си аз… Загубих смисъла и теб - нали това съм аз…

За какво са ми ръце, като не мога да те прегръщам? Защо са ми устни, щом не мога да те целувам и казвам колко те обичам? Защо са ми очи - за да те виждам с друга?. Защо са ми думи - щом не са към теб? И сърце - щом те нямам с него? Вземи и криле те ми - нали мечтаеш да летиш… Какво да ти кажа сега - като за последно. Да ме забравиш? (макар да се опитвам да те накарам да ме обичаш). Да не поглеждаш назад? (моля те върни се!) Да си щастлив? (с другата, на която ще дадеш всичко мое).
Да си щастлив! Аз не мога повече - раздялата секна сърцето ми, уморих се да те обичам.

Бъди щастлив! И с друга. И с другата. С нея. С единствената. И когато имаш дупки в щастието си, закърпи го с моето - защо ми е щом не мога да споделя с теб?!…

Агония… Умирам… Не вярвам. Не искам… Раздяла… Раздяла… Шепнат листата в парка магии, за усмивките ми с душа и очите ми без сълзи...

Да плача! Исках да мога да плача…Нямам сили и нямам от къде да ги взема. Ти си навсякъде. Всеки допир е твоя. Всеки глас е твоя. Всеки телефонен звън.

Не зная накъде да продължа или май не искам. Давя се бавно в сълзи.

Не ме оставяй да те забравя. Не мога да те запълня в душата си. Не ме предизвиквай да те мразя - не мога нищо друго освен да те обичам. Остави времето на мира! И си тръгвай - ама истински - без сбогом, без спомени, с малко чувство, завинаги..
А аз ще будувам през дългата нощ. Мрака ще ме пречиства. За да се събудя нова някой ден… А ти заспивай - някъде дълбоко в миналото, където все още сме щастливи.

Ще се видим на изгрев слънце…