сега да споделя, за колко безкрайно порочна намирам практиката да се анализират литературни произведения. Белетристика. Колко ми е противно да седна и да се опитам да славословя по адрес на автор, който ми е безразличен и текст, което не ме интересува.
За мен писането е...нещо интимно, нещо адски лично и съкровено. За мен писането е начин да отвориш душата си за другите. Път, по който да ги отведеш в себе си. Това е творчество. Това е дар. Съдба. Проклятие. Благословия. Начин да покажеш нещо, което те вълнува. Да споделиш. То е опасно. Наранява, като отплеснало се острие. Лекува. Като правилно насочен скалпел. Всеки един автор е творец, бог, който създава своя собствена вселена. В която кани мен, читателя. Но тук, поне тук, аз имам избор. Ако не ми хареса, мога да си тръгна. Ако ми допадне мога да заживея там, мога да се вплета в неговия свят. Да се загубя там завинаги. Думите свързват. Eзика свързва. Той е единственото средство с което разполагаме за да общуваме. Освен езика на телата. Но понякога телата...просто не са достатъчни. С тях няма начин как да изобразиш абстрактни идеи. Всъщност май бъркам. Всъщност май със сигурност бъркам. Има много езици. Много средства за общуване. Музиката например. Филмите. Картините. Дрехите дори. Бижутата със сигурност. Но никое не е толкова съвършено като езика. Като словото. Моста,по който ти идваш при мен. Идваш в душата ми. Писаните думи. Май се пооплетох малко. Доста
Но като цяло мисълта ме беше, че не е честно да ми отнемат и малкото свобода която ми е останала. Да ме принуждават да се потопя в един свят, който не ми е интересен. И на това отгоре да ме задължават да го анализирам. И тук може би е мястото да кажа, че когато правиш нещо без сърцето ти да е в него...по добре изобщо не го прави. Няма смисъл да осакатяваш. Мда. Затова мразя да пиша за нещо, което не ме интересува. Интересно що все така се получава,а???

Ръка, сърце и кост да са студени
Под канарите спете вледенени...