Повтаряме сцената! Клапаа!

Една по една махам досадните шнолички. Прокарвам длани през косата си. Кога порасна толкова - не съм забелязала, ноо... други със сигурност са Купонът беше добър. Току що изпратих другата си съквартирантка на работа - тя да му мисли. Тялото ми вече спи. Съзнанието ми обаче е безсънно - гласът на Xаvier Naidoo се лее във вените ми. Прониква във всяка моя клетка. Любимата ми мелодия... Искам някога да пея тези песни на човека когото обичам. Да превеждам Не от този свят...И да усещам как моето аз се слива със неговото. Как се разтварям, размивам се в душата му. Как се стопявам. Как за момент се чувствам отново цяла. Негова.

Аз ще възкръстна, разбира се. Ще възкръстна, но този път за нещо истинско. Всеки път, когато ми се случеше да умирам, след време успявах да стана, да събера парченцата останали от предишното ми АЗ и да ги слепя наново. И пак да тръгна по пътя, който всъщност никога не бях намирала. За да стигна там където никога не съм искала да стигна. Веднъж попитах какво правиш когато вече нямаш нито време, нито нерви, нито енергия. Казаха, че продължаваш. И ето аз продължавам. Трябва да изживея истинското - затова сме създадени - дълг, нали разбираш.

Въртя се леко и грациозно. Танцувам. Сама и красива. Музиката ме води към живот...
Сега не мога да заплача. Защото толкова много боли. Че всяка сълза е...мъчение. Казват, че човек не трябва да задържа чувства в себе си. Било вредно. А какво правиш, когато те боли така че дъха ти спира и ти причернява пред очите... Събуваш изящните обувки, които ти стягат и продължаваш танца по копринени чорапи... Понасяш се по гладкия под лека като перце... и цялата стая се завърта с теб... и светлините се превръщат в блестящи обръчи... направо като скок през хиперпространството... скок, след който се чудиш от къде си я забърсала тая широка усмивка...и се завърташ още веднъж Дупки по чорапите??

Любов... Само да ми паднеш! Ще ти покажа как се танцува!
Шшшш..това не сте го чули от мен...
Хайде стига приказки - камера..иии екшън!