|
Една по една махам досадните шнолички. Прокарвам длани през косата си. Кога порасна толкова...не съм забелязала. Току що изпратих другата си съквартирантка на работа. Тя стана преди малко, а аз още не съм легнала. Тялото ми вече спи. Съзнанието ми е безсънно. Гласът на Xаvier Naidoo се лее във вените ми. Прониква във всяка моя клетка. Нахлува в душата ми и носи със себе си спомените. Смешното е, че тогава...някога в миналото пеех неговите песни на човека когото обичах. Превеждах Не от този свят...И сякаш усещах как моето аз се слива със неговото. Как се разтварям, размивам се в душата му. Как се стопявам. Как за момент се чувствам отново цяла. Негова. Така и не разбрах едно как успя да ме убие без да убие себе си. Майсторска работа, мисля си.
Аз възкръстнах, разбира се. Толкова пъти съм умирала, един повече или по малко, какво значение има? Всеки път, когато това ми се случеше, след време успявах да стана, да събера парченцата останали от предишното ми АЗ и да ги слепя наново. И пак да тръгна по пътя, който всъщност отдавна загубих. За да стигна там където никога не съм искала да стигна. Веднъж попитах какво правиш когато вече нямаш нито време, нито нерви, нито енергия. Казаха, че продължаваш. И ето аз продължавам. Без да ми се живее особено много, но и без да мога да умра. Дълг, нали разбираш.
Не ме е грижа за самата мен. Затова се грижа за другите. Без да ме интересува живота ми, опитвам се да оправя техния. Оплаквам се и мърморя, за да покажа, че още имах дъх в дробовете си поне за това.
Въртя се леко и грациозно. Танцувам. Сама. Музиката ме води, към един минал живот. Наложи се да жертвам това което бях. Иначе щях да си прережа вените. Или да полудея. Или и двете. Сега съм черупка. Но съм жива. Шавам насам натам. Супер. И какво от това. Друга е мъртва. Други са мъртви. Аз дори не мога да заплача. Защото толкова много боли. Че всяка сълза е...мъчение. Слабост. А аз не мога да съм слаба. Аз съм силна. Аз съм боец по принуда и няма битка от която да отстъпя. Преди да си потроша каквото има за трошене. А дори и след това.
Казват, че човек не трябва да задържа чувства в себе си. Било вредно. А какво правиш, когато те боли така че дъха ти спира и ти причернява пред очите дори само от мисълта да се опиташ да покажеш колко всъщност ти е зле.
Когато не можеш да покажеш, колко те боли, защото това значи да се покажеш слаб, в един свят, в който само силните оцеляват. А нали разбрахме, че аз оцелявам. Цената е без значение. Когато тези, които обичаш, не са в състояние да видят в очите ти, че отдавна вече си просто жалка вегетирала имитация на самия себе си, важно е да демонстрираш, колко си добре, за да спокойни, че всичко е наред.
Любов...за какво ми е? Какво да я правя? Освен да я ползвам като средство за направа на душевно харакири. Живея живот, който не желая. Правя планове, за бъдеще, което не ме интересува. Уча специалност, която ми е безразлична. Живея със спомени, които ме изгарят. Създавам илюзия, че съм щастлива за спокойствието на хора, които ме обичат.
И само понякога, когато самотата стане непоносимя, а спомените и болките изскочат от сигурното ъгълче, в което съм ги заточила, почвам да си мисля колко фалшиво е всичко. И да питам защо. До момента в който си спомня, че всъщност няма смисъл. Дългът си е дълг. От него не се бяга. Или поне аз не мога. И тогава идвам да се оплача тук. Без значение от какво. Просто да покажа, че дишам все още. Само още няколко минути да поскърбя за това което загубих. Тук, където никой не ме вижда всъщност. Където никой не знае колко боли. Където мога поне за миг да покажа колко ми липсва, това което загубих докато умирах и наново пак се раждах. После пак слагам маската и тръгвам, здраво стъпнала на земята, сурова и силна, без да има нужда някой да се грижи за мен, поела грижата за всичко и всички, освен за себе си. Липсвате ми...вас, които загубих. Шшшш..това не сте го чули от мен. Живота е прекрасен, нали така. Усмивка, камера..иии екшън!
Wenn sie vorbeigeht, dann scheint es wie ein Feuerwerk.
Vor einem Himmel ist es sie, die ich bemerk.
Ihre Koeniglichkeit ist nur einen Koenig wert.
Und ich bin wenig koeniglich.
Sie sieht mich einfach nicht.
Wenn sie tanzt, dann tanzt alles, ihre Hueften und Arme.
Alles erhellt sich im Licht dieser Dame.
Sie hat die Anmut und die Reinheit, die die anderen nicht haben.
Sie hat alles, was ich nicht hab.
Sie sieht mich einfach nicht.
Je mehr ich mich ihr naeher, desto ungeschickter bin ich.
Mein Koerper, meine Stimme, mein Gesicht.
Es gibt Grenzen, die man trotz Millionen von Soldaten wegwischt,
aber unsere ueberwindet man nicht.
Er hat Stil, ist delikat, bedient sich Gesten so zart.
Das leichte Leben dieser Welt ist seine Art.
Er ist so sehr auch das, was er nicht zu sein vermag.
Doch die Frauen wissen nicht von diesen Dingen, wenn er spricht.
Sie sieht mich einfach nicht.
Man kann so vieles aendern, wenn man zu kaempfen bereit
ist aber nicht diese Ungerechtigkeit.
Wenn sie vorbeigeht, dann scheint es wie ein Feuerwerk.
Vor einem Himmel ist es sie, die ich bemerk.
Ihre Koeniglichkeit ist nur einen Koenig wert.
Ein Anderer als ich. Ich bin wenig koeniglich.
Er sieht mich einfach nicht. Er sieht mich einfach nicht....
Ръка, сърце и кост да са студени
Под канарите спете вледенени...
Редактирано от RlSHELlO на 19.01.03 08:59.
|
Споделено пълнолуние
Споделено пълнолуние
