|
По действителен случай
Викат му Войводата. Суров българин е той, с бистър поглед, и загрубели и масивни длани - не приема сплетните, караниците и лъжливите хора. Казва се Митю.
Висок, слаб, вечно усмихнат и търпелив, мил и на моменти импулсивен та дори и емоционален, но никога не рискува чуждото спокойствие, и това много добре пасваше към грижовното му поведение към ближния.
Вървяхме група от 15-тина човека, в Родопите, от х.Батак за х.Орфей.
Приказни местности са това. Безбрежни баири накачулени като ямурлуци на заспали овчари, реки виещи се бавно като усойни змии, девствени пещери с вълшебни форми, а есента беше застлала шарен килим, по който когато вървиш усещаш душата на войводите и плачът на поробените ни прадеди. Горите макар и без листа, не бяха уредели, шубраците и оголените клони навяваха усещането за една дълга и студена, тежка зима. Но на нас ни беше весело.
Бяхме разнородна компания както казвахме: интерНАШЪНЪЛ. Демек интер ама наша. Преходът беше трудничък като за края на октомври когато денят е къс а времето понякога поднася своите опасни изненади.
Дълго време вървяхме ту в колона като Самуилови войници, ту като баби на хоро, само дето бяхме весели и бъбрехме. Кой ще изкара бисквитка, кой шоколад, а и не бързахме. Тук таме сядахме и намазвахме блажено по една две филии с лютеница, бъркахме с пръсти в бурканчето със сладко, разказвахме си разни историйки за другоземци, пеехме български песни и се смееехме потънали в забрава.
Изведнъж се озовахме на един кръстопът, а нашата интерНАШЪНЪЛ дружина, включваше и един поляк и една англичанка, мърляви като триседмични кутрета край боклуджийска кофа. Стоим пред тоя кръстопът и се чудим (ние а не Митю) на къде да тръгнем. В ляво имаше полуразрушена порта на някогашна ограда, дървена. И в тоя момент Митю каза:
- Тръгваме наляво.
Поляка видя жеста му и разпознал намеренията му кресна:
- This is private.
Настъпи миг тишина. Всички бяха уморени, нямахме екипировка за нощуване в палатки или на открито и наистина странно защо никой нямаше ВЯРА на Митю. Всички искаха вдясно.
Митю се обърна още веднъж и тръгна, не знам каква сила се е искала да има този човек но той тръгна, знаейки че единствения начин да ни заведе на правилното място е като ни провокира, дори вмъкна:
- Вие спете на открито аз отивам в хижата - за хижа Орфей ставаше на въпрос;
Тогава не му вярвахме. Но тръгнахме, все пак той беше войводата.
Вървяхме дълго време, на тъмно, с два три фенера, крайно недостатъчни за толкова хора. Имаше момичета които започнаха да се паникьосват и да хленча. В такива сутуации Мюто ставаше бъбрив, разказваше ту весели, ту тъпи истории, но най-важното беше, че те успокояваха, пък и времето минаваше бързо, като пита търколила се по баира.
Но тук случаят не беше такъв. Повечето започнаха да настояват да се върнем, но Митю беше непоколебим и упорит, вървеше вече уморено но с вперен поглед в тъмата напред. Чудех се до кога ли ще продължи този кошмар, в дълбоките и диви баири на Родопите са се губили не един и двама. Беше наистина, трудно да имаш ВЯРА когато дори маркировка липсваше.
Но, едно нещо усещах силно, ВЯРАТА на Митю. Усещах спокойствието и убедеността му, знаех че мога да го СЛЕДВАМ спокойно и да му се доВЕРЯ. Просто трябваше да спра да мисля, да не разсъждавам, нямаше смисъл, това с нищо не ми помагаше, не намирах решението.
И тогава когато най-малко очаквах, когато вече бях спрял да "измислям" решения, които да оправят ситуацията, хижата изникна, светла сгушена в гората, а вътре ни чакаше гореща супа и чайче.
После питах Митю, оказа се че никога не е минавал от там. Не знаеше със сигурност на къде ни води, но имаше планинарски усет, търпение и ВЯРА. ДА точно ВЯРАТА му ни спаси от евентуално кошмарно нощуване под откритото небе.
ВЯРАТА в човека до теб, ВЯРАТА в доброто, ВЯРАТА....тя ни спасява.
Да повярваш означава да живееш, да можеш да си позволиш лукса с теб да се случат вълбшества, ВЯРАТА ни води към до сега затворени врати и непознати светове, само силната ВЯРА може да те спаси от страховете.
Всички сме наранени!
Всички ни е страх!
Всеки бяга от нещо, дори наричайки го това бягане - ТЪРСЕНЕ!
ВСИЧКО Е ОТКРИТО, ВСИЧКО Е ВЪВ НАС, просто трябва да можем да го приемем, да позволим на ВЯРАТА да живее в нас.
|
: : : ВЯРАТА или за това дали сме живи : : :
: : : ВЯРАТА или за това дали сме живи : : :
