Един от любимите ми разкази на Рей Бредбъри е "Докторът с роршаховата риза", в който най-общо се обяснява за един психоаналитик, който е късоглед до положение никога да не е имал нормално зрение - дори за да се бръснел му били нужни очила.

И дошло времето на контактните лещи и той си сложил такива. И попаднал в света на порите. Никога досега не бил виждал порите по кожата на хората, а изведнъж, където и да застанел той виждал не лица, не ръце, не крака а безброй много зеещи пори "опулени насреща му"... И за да се спаси от този ад - махнал контактните лещи. На всичкото отгоре го смятат за гениален, а той по-късно установява, че е и "глух" по един много специален начин, но това вече не е по темата...

Та да не издребняваме... Перфектни неща независимо от мащаба в живата природа и в човешките отношения няма (само в математическия анализ всичко е съвършено).


И ми идва този текст на Дамян Дамянов:


Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти до себе си,
щом искаш да съм влюбена.
Eх, вярно е - далечното гнети,
но затова пък близкото погубва.

Щом искаш да съм твоя аз - далеч ме дръж -
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива изведнъж
разбулиш ли я, видиш ли я гола.

Ти за мен мечта си остани за цял живот!
Може би единствено така докрай ще бъдеш с мен...
Без мечти какво са нашите дни, какво е любовта -
целият живот е от мечти роден.

Дори една мадона от Рембранд,
погледната от близичко, е грозна
и целият й гений и талант е
в нейната далечна грациозност.

Дори земята - таз околовръст,
която отдалече - рай вълшебен,
отблизо ти се вижда буца пръст,
пръст, в която ний ще легнем с тебе...



Ти дойде, за да останеш с мен -
вечността над нас да спреш...