Моята майка, Мег, имаше същият "ужасяващ" навик да подчертава и дори да пише цели изречения тук-там по страниците, което ме вбесяваше много. Когато после взимах книгата да я прочета аз (като всички други воюващи поколения) намирах тия подчертаванки за вмешателство в собствения ми подбор на "важни" и "маловажни" пасажи, сякаш нарочно трябваше да ми бъдат натрапени дадени изречения. Е, тя може би ги е подчертавала за себе си, обаче никога не ги е препрочитала, та да оправдая тия писаници.
И най-странното е, че сега като отварям такива писани и подчертавани от нея книги ми става много радостно на душата, защото сякаш мога да поговоря с нея и да обсъдим нещата, които пише в книгата. И знам какво си е мислила, когато е чела, като все едно да можем истински да си поговорим за това. Изобщо по подчертаванките усещам мама край себе си, защото някак си минавам по нейният книжен път :))))
Странно как се обръщат възприятията ни за нещата нали?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите