Аз пък си мисля, че да вярваш в предопределеността е тъпо, пораженческо, проява на безсилие, някакъв вид оправдание. А също, че Бог и Съдбата са две противни едно на друго неща.
Не вярвам Бог да пише книгата на Съдбата. Не вярвам съдбата да е одухотворена. Дори и да има съдба, допускам, че е възможно тя да бъде пренаписвана хиляди пъти.
Представи си, днес съм православна и поради религиозните си убеждения смятам, че съдба не съществува. Утре обаче ми щуква да си сменя религията и ставам хиндуистка, примерно. Айде, че ми е по-лесно - увличам се по Кришна. И какво - изведнъж съдбата за мен е нещо вменено, нещо, което идва от Великия дух в началото на вселената и трябва да се боря със себе си, за да надскоча кармата. Затова всеки ден аз възхвалявам Върховната личност и то от позицията на изкормена..., а и нали според Изтока - да си аз е смъртен грях. Но, да речем, в ден под пореден номер три, ми хрумва, че Кришна не е моят Бог, че всъщност аз цял живот подсъзнателно съм се стремяла към протестанството. Тогава е естествено да отхвърля съществуването на съдбата, но само в частта й, която не включва факта, че Бог ме е призовал, за да му служа. И така Бог се оказва моята съдба, защото почва да ме води за носа и оправдавам всичките си действия само с него. Но идва ден четвърти, отвратена от протестанството откривам Будизма. И какво става. Решавам, че всичко, което съм преживяла досега е просто скитане на духа в търсене на свобода. Заключвам си устата и спирам да говоря за каквото и да било или пък на всеки въпрос отговарям едносрично или с притчи, които любезни сродни по душа хора са ми пробутали...
Накрая обаче получавам просветление. Решавам, че религията е оправдание и се обръщам към фройдизма, например. Логически стигам до извода, че всичките ми религиозни увлечения до този момент са били плод на незадоволен нагон, на някаква шантава, нереализирана сексуалност, която съм наследила от детството си, оформяла се е в сънищата ми, после е натоварена от какви ли не комплекси. Ошашквам се тотално и отново сменям гледната точка... И така до безкрай...
Ох, не зная защо го пиша това...
Защото да си суеверен първо, че е чисто индивидуално някак - моето суеверие си има толкова индивидуални черти, че едва ли би се съвместило с чуждо такова... А също- суеверието не може да си живее просто ей така - без връзка с религията, културната или някаква друга принадлежност...
А защо да не е възможно суеверието да е също толкова разтегливо и мобилно колкото времето навън.
Не знам.

Acropolis adieu