Понечил над смъртта. Накърмил се със белоцветни вишни. Аз пея.
Тялото ми се е проснало над метеорологията, кантариона,
бръмбарите и витрините. Шарени курви тъкат историята пред
витрините. Гъделичкат се с историята. Чукат се с историята. Пасат
историята. Педантични са във постоянството си. Езиците им
са като киноленти. Захлупили са поляните, корабите, танцуващи-
те месечини.

Ще умра от инфаркт на "Ноу Камп". Там ще се изпулсирам. Ще се
отделя. Ще изкарам сърцето си. Ще го покажа. Колко малко живот
ми трябва още, за да го издигна над кантариона, над импресията.
Да го разтегна до античността, до октомври. Октомври е послед-
ната пресечка. След сърцето. После оптимизма. През
октомвричучулигите ме призовават. Натискат фибрите ми. Натискат
прадедите ми.

Гледам от кухнята. Деца играят пред блока. Ритат топка.
Правят го самоотвержено. Правят го със отговорност. Мислят си,
че са на "Ноу Камп". Пред блока са. Сега ще дойдат майките им.
Ще ги викат за вечеря. Те ще вечерят и ще сънуват "Ноу Камп".
Централната ложа, страничните сектори, терена, боклуците
около "Ноу Камп". Докато сънуват, ще остареят. Светли
старчета със сълзи като футболни топки. Вмирисани старчета, отгър-
нати към поляните.

Все някога ще се изпея на "Ноу Камп". В събота срещу неделя.
Някъде в най-страничните сектори. Като транспарант ще изтека
нагоре. После анатомията, вярата, лилата. После пеперудения
скреж. Такава простота във изразните средства. Такава
празничност във формите и жеста... Нагоре... след октомври, после оптимизма.
В житата на небето. В ретината на спокойствието. В
млякото на чучулигите.

Аз пея. Изкарвам всичките си вътрешности пред витрините. Из-
карвам всичките си сокове и екзистенции. Изкарвам си синчеца.
Отеквам в себе си. Светло старче със сълзи като футболни топки.
Съм. Краен песимист. Ултраст-песимист. Съм. Пейзажът е
претъпкан с фабрики, комини, булеварди. Целият се намачкал върху
раменете ми. Вървя и го нося. Тикам го. Тласкам го в барока,
в готиките, в речниците.

Всъщност всяка метафоричност ме прави по сам. По сам от преди.
По сам от всякога. Всичко се приближава към мен. "Ноу Камп" се
приближава към мен. Клепачите ми се ветреят в полето, когато
съм сам. Това е част от моята абревиатура. Това е част от
стомашния ми сок. Това съм аз. Това е всякога и всичко. Това е моят
ритник в гъза на историята. Това е птицата, развлякла поезията
в небето. Това са метафорите и фобиите. Затвореният прозорец.
Алтернативната смърт. Кестеновата смърт.

Това съм аз. Накърмен с белоцветни вишни. Пея. Скучен съм.
Пльоснал се върху поезията. Забравил съм се върху поезията. Тялото
ми се е протъркало в магданоза, в люляците, в месечините. Няма
да се случи нищо повече. Това съм аз - старче със сълзи като
футболни топки. Аутист в аутиста. Съм. Напълнил ветровете със
стомашния си сок. И пея. Само една запетая ме разделя от остана-
лия свят. Останалият свят е нищо. Той не ми принадлежи.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal