Усещах, че така се остарява. Пердетата тежат от
чучулиги. Правя лошо впечатление. Отвиквам се.
Отварям всичките прозорци и започвам да се псу-
вам. Млади майки простират бели чаршафи. Старци
пеят. Аз псувам. Така е с часове, с месеци, сезони.
Псувам се. Сезоните са по-забавни. По-плахи са.

Понякога със Силвия Чолева се разхождаме по "Иван
Асен". Силвия Чолева ми говори за Силвия Плат. Аз
се съсредоточавам. Продължаваме да се разхождаме.
Връщаме се към пазара. Пак си говорим. Същите ра-
боти. На пазара блести от аутсайдери. Един от тях
след миг ще се превърне в телефонен стълб. Всички
аутсайдери си приличат по две неща.

Ветрея се във прясна скръб. Широка, позитивна, ма-
ниашка. Нещо като късен декаданс. Нещо като евър-
грийн. Не е от живота. Не е от нещата около живота.
Даже имам чувството, че философите са ексхибицио-
нисти. Философите дори не го разбират. Те са раме-
нете на смъртта. И глезените. И аортата й.

Сигурен съм, че остарявам. Правя лошо впечатление.
И започвам да се псувам. Псувам се лилаво, авангардно.
Правя го открито. И усещам как съм прав. Преминават
бременни жени отдолу. В коремите й аутсайдерчета.
Бременните жени са усмихнати. С едни енциклопедични
усмивки. Весели бащи подтичват зад тях. На един крак.

Всъщност знам, че правя лошо впечатление. Дори си
мисля колко ми е хубаво. Затова не влизам в Народ-
ната библиотека. За да не правя лошо впечатление.
Чета във кухните и във трамваите. Там се сгърбвам
на последната седалка. Малко вляво от прозореца.
Малко вдясно от околните. Цял живот разлиствах
Силвия Плавт в един трамвай.

Затова обичам мръсните трамваи. С нечистоплътни кон-
трольори. Някъде на последната седалка стои Силвия
Плавт. И Силвия Чолева стои до нея. Двете със шапки
от миналия век. Аз влизам вътре и ги виждам. Те са се
отпуснали върху градския транспорт. И пътуват. Аз
съм с бяла коса и празни синуси. Не смея да им махна.
Ако им махна, ще се изпея. С едни ей такива октом-
врийски очи.

Само мъгляните ме подпират. Това й разказвах на Сил-
вия Чолева, когато вървяхме по "Иван Асен". Дори още
неща щях да й кажа. Но не беше октомври. Само през
октомври имам смисъл. Тогава съм румен тинейджър.
С блудкав поглед. И бели старци преминават край мен с
черни гуменки. Излющват се и отминават. Колко много
месеци. И само един октомври.

Целият съм в друга препинателност, когато остарявам.
Млади майки перат бели чаршафи. Старците пеят. После
тръгват натам с черните си гуменки. И празни мрежи.
Целият живот. И нещата около живота. В две гуменки.
И затова си говорехме със Силвия Чолева по "Иван Асен".
И за други неща си говорихме, когато се връщахме към
пазара.

Who does not love too much, does not love enough - Pascal