наистина е непостижимо, то е като хоризонта - колкото и да се стремим към него, винаги остава някъде пред нас. Миналото е невъзвратимо, просто линейна последователност от спомени в нашето съзнание. Какво ни остава тогава - ами настоящето, това необятно, вечно ТУК И СЕГА, до което единствено имаме достъп.

Разбираш ли парадокса - ние можем да кроим планове за бъдещето, но можем да ги осъществим единствено в настоящето. Нашият живот минава в едно безкрайно ДНЕС (знаеш ли, че в японския език няма глаголни форми за минало и бъдеще време?). Утре никога не настъпва, защото в мига, в който настъпи, е вече днес. И все пак винаги ще има утре - това е точката, в която са вперени нашите погледи и към която се стремим.

А минавала ли ти е някога мисълта, че ти самата нямаш какво да губиш, защото имаш себе си? Ти си всичко, от което наистина се нуждаеш, нещо повече - ти си ВСИЧКО. Може ли нещо, което е всичко, да се нуждае от нещо друго, или да изгуби каквото и да било? Да нямаш какво да губиш означава да осъзнаеш собствената си същност, да се откажеш от стремежите си за притежание, от очакванията, от изискванията, от оценките, от присъдите, от всичко, което ограничава свободата ти и те държи закотвена в мътното блато, наречено 'обективна реалност'.

Ако сега питаш: "А какво ще ми остане тогава?", отговарям ти - всичко, което сама сътворяваш. Всичко.

/* Затвори очи, за да видиш... *\