Леле,
то направо ще ми отиде денят, ако почна да разказвам...
Ето накратко първия път: първото ми лято като студентка, общежитията са затворени, човекът, в когото съм влюбена нехае за мен, да съжителствам с майка ми е истинско мъчение, нямам и много пари... Е, измислям, че имам уговорка с приятели някъде в Бургас и тръгвам. Пропилявам целия следобед в обиколки на града в безуспешни опити да намеря свободно легло, с напразно очакване да се случи нещо, въртя се тъпо около гарата, разглеждам с интерес автобусите с табели до различни места, докато виждам едно познато име... Обзор... Там бях за първи път на лагер и си спомних, че има гора... Е, ако не си намеря квартира, ще спя в гората, решавам аз... Пристигам привечер в Обзор. Квартири наистина няма, не е шега - така беше през през 1988-ма... Отправям се към гората, според първоначалния план и прекарвам нощта между двете хавлии, едната приготвена за лежана върху пясака, другата – чиста, за “след къпане”. Не е толкова безпроблемно, колкото съм си представяла. На няколко пъти се будя, струва ми се, че виждам някой в тъмното... Ами, никой няма, само лек вятър е разклатил храсталаците... Криво-ляво, нощта преминава. Сутринта опъвам изтръпналите си крайници, оставям сака си в гората и тръгвам да се поразтъпча из селото. Гледам – наистина не съм била сама в гората, разни двойки също се измъкват лека-полека... Още излязла, неизлязла от гората, гледам - фискира ме с поглед кьопав старец, ровичкащ нещо в двора на неугледна къща - последната преди гората. Минавайки покрай него, го поздравявам с “добро утро”, правейки се на весела и безгрижна. “Откъде идваш, бе дете?”, изтърсва дядото (дали знаете, дете – с ударение на първата сричка). “Ами от гората”, чувам се да отговарям, преди даже да помисля... “Как така от гората, да не би там да си спало, бе дете?“. Дядото изглежда наистина стреснат. “Е, в гората спах, какво пък чак толкова?”. Така отвръщам, пък корема ме присвива само при мисълта за тая гора... “Абе бива ли така, бе дете, нямаш ли квартира?”. Е, разбира се, че нямам... Няма и в селото, това и дядо го знае. В крайна сметка, старецът ми предлага да нощувам при него – той си има само кухня и спалня, летовници изобщо не приема, всъщност бил от София, купил си бил това местенце тука, щото от малък много обичал морето... Е, в крайна сметка, се връщам за сака /още е пред очите ми – един такъв тъмносин, с две яркочервени ленти, с цветовете на Пепси кола, дето я произвеждаха тогава в завода в Стара Загора, само дето синьото по сака беше много, а червени бяха само дръжките/. Дядото отказва да се говори за пари, ако ще съм му плащала, още сега да си хващам пътя. Е, не се оставям да ме уговаря много, и без това не страдам от излишък на пари... Времето беше гадно, облаци и студен вятър, не ставаше за плаж, така че – поразтребих къщата (аз си имах опит от моя дядо на село, сам старец – ситуацията беше същата, прашен под и прозорци, неизметено, позасечено...) Вечерта ме чакаше страхотна салата с градински домати, аз пък опекох чушки, пак от градината, и научих историята на дядото...

Трябва да се е родил през 1919-та, в село Ребро, Пернишко, кръстили го Марин. На село живял всичко на всичко десетина години, случило се нещастие, паднал от кон, повредил си крака и понеже не обръщали отначало внимнаие на натъртеното, станало късно и се получил недъг за цял живот. Лежал в София за операции, пооправил се, ама не напълно – малко кьопав си останал. Започнал да работи в София десетинагодишен – отначало в гостилничка, после в малка млекарница, след това – в аптека... Девети септемри го заварил на някаква служба, не си спомням вече точно каква, май надзорник на телефонните линии или нещо подобно. Добре живеел при новата власт, оженил се през 46-та, тръграл на някакви курсове за политическо ограмотяване. Дожъл веднъж някакъв “отгоре” и казал, че който издържи с отличен и трите части на курса, ще получи висш офицерски чин. Дядо Марин бил получил вече отлични оценки на първите две части. В междучасието, на циграка, имал неблагоразумието да заяви: “Аз не съм дошъл за сърмен пагон, а за сърмена заплата”. Не щеш ли, един от присъстващите бил партиец, докладвал и след месец го уволнили... Започнал работа като водопроводчик, после /не си спомням при какви обстоятелтва/, си счупил кьопавия крак, трудоустроили го – работел като продавач на лавка, след това – като ел. поддръжка на магазините от НарМаг, където се задържал цели 38 години... Вече бил пенсионер, ама още работел за НарМаг като портиер в управлението /аз после ходех много пъти там - намираше се срещу историческия музей на Витошка/, добри хора били началниците му – дали му лека служба на старини, да си допълва пенсията... Бабата му била добра, ама – пусто да остане – прибрал я господ, и деца нямали, след два спонтанни аборта, така не се и стигнало до трета бременност, та самотията му била голяма проклетия... Аз съм му била от бога пратена, да не стои самотен... Та това е историята на дядо Марин софиянеца /така го наричаха в селото, защото не е местен, купил място на края на селото и идвал в малката къща само през лятото/.

Така мина вечерта, аз вече не помня какво съм му разправяла... На другия ден дойдоха две семейства от Перник, оказаха се приятели на стареца, запознали се с него случайно, също като мен, ама преди десетина години и оттогава редовно идвали при него на почивка. Пристигнаха със стар москвич – четирима възрастни и две деца, накамарени с куп багажи и каси бира. Направиха палатка в двора, където се настаниха двамата мъже и по-младата от жените, а аз – с децата и другата, си останах в спалнята, дядото се “разквартирува” в кухнята. Ей, ама страхотна седмица беше! Обикаляхме с раздрънкания москвич до Бяла и околните плажове, мъжете ловяха риба, вечер палехме огън и печахме вкусотиите, аз учех хлапетата да плуват (на това поне се бях научила за първата година в университета, а възрастните учудено ме питаха дали не съм професионален състезател по плуване, така добре го докарвах “бруста”). Единият от мъжете беше активен участник в самодеен състав за народни танци и имаше в запас куп весели истории от турнета в Гърция, Турция, Югославия, Русия /е, Съветския съюз си беше тогава/, ГДР, Полша и дори едно във Франция... Почти се научих да говоря граовски, че те понякога превключваха на тоя странен език, който звучеше така, че ме караше да се превивам от смях...
Абе, какво да ви разправям, беше страхотна седмица, те не искаха да ме пускат накрая, то и на мен не ми се тръгваше, ама бях измислила някаква легенда със сватба, та се налагаше да тръгна (ех, тогава още лъжех на поразия и играех какви ли не пиеси)... Закараха ме до Бургас... Семействата повече не видях, ама стареца редовно го посещавах в портиерската стаичка на управлението на НарМаг /или каквото там беше/, той ме снабдяваше с дефицитните черни чорапогащници (ама, работа, а – веднъж му споменах, че ми трябва черен чорапогащник и после – при всяко мое посещение, ме засипваше с 3-4 бройки, та се наложи да ги пласирам сред приятелките си), аз му носех шоколади, защото той обичаше сладко, ама все не му се отпускаше душата да си го позволи... Абе, изобщо, много свестнен старец се оказа тоя бай Марин, лека му пръст, покойник е вече...

Ами това беше май първата история от моите пътешествия, те с времето историите еволюираха, от всяко следващо се връщах с повече и по-дълготрайни приятелства, продължаващи и до днес... Е, в днешно време, нещата са малко по-различни. Пътешествам обикновено заедно със съпруга си /като профилактична мярка срещу изпадане в крици/, сама пътувам само в командировки май. Абе, пак трябва време за обобщения, то това нещо живия живот не е като разни статистически единици, дето се подразделят и разпределят в от-до, с такъв и такъв доверителен интервал...