Понякога помага да хипнотизираш телефона.
Звъни. Макар и късно.

Сутрин 6.30 тичам в парка... Господи! 6.30!!! Какво правиш с мен? Друг път до 10 не мога да се излюпя, което е и главната причина да пропускам лекции... А днес... Катеричките минават безстрашно на метър разстояние от мен... кога си виждал за последно катеричка? Такива, малки и пъргави, чаровно рижави... Слънцето едва изгрява над все още голите дървета, първо бледожълта, после огнена топка топлина... Вдишвам, затварям очи, сама на поляната и си пожелавам да си тук, до мен, да го видиш... първият ми пролетен изгрев... Ето те... със затворени очи протягам ръка и почти усещам как се сливат дланите ни... отварям очи, но присъствието ти не се изпарява...
Аз съм от онези луди, които като видят повече от едно дърво на зелената ивица на улицата, ходят да го прегърнат... Един дъб, но не мога самичка, трябва да застанеш отсреща, за да можем да го обгърнем целия...
Куче, на име Хуго, което предпочита май да си смени стопанката и да тръгне с мен...
Тръгвам си. Бавно вървя половин час към вкъщи. Вече е 8.30... Градът се е събудил, но е още сънен... Тичам нагоре по стълбите, за да чуя гласа ти... Добро утро, любов!

Who does not love too much, does not love enough - Pascal