|
Искам да поговорим за човека и неговото лично щастие.
За онова, което му пречи да бъде щастлив.
За хората край него. С техните изисквания към него. Сякаш с виртуални ръце се протягат, докосват го, вземат от вниманието, времето, емоциите, спокойствието, радостите му.
Обграден с условности ин реал, принуден да се съобрази с всичко - особено с тези, които навлизат в личното му пространство. Както и с онези, като вас, далеч от мен например, колкото и да желая, не мога да ви вкарам в личното си пространство - в ежедневието си.
Кога пак ще седнем на маса и ще сме толкова приятна компания ?
Нета е хубаво място за събиране на хора. И в реалността ако се съберем, става много по-хубаво от случайна извадка. Но географията ... ни отработва.
Защото аз съм избрал да съм тук, а вие - там. Е, аз може да се преместя и в София<img src="http://i.dirbg.com/clubs/icons/wink.gif">, вие няма да дойдете у Габрууту, я ! :))
Ние не сме толкова заковани за мястото, където живеем. Но сме привързани към него. Е, живота е ... кратък като телеграма и пълен с грешки ... толкова крехък и кратък ... толкова условно явление ... Луничка го разбира навярно, когато скача с бънджи ...
Имаме нужда да се отделим от всички условности в този живот. Да почувстваме себе си. Да го заживеем с душата си, а не с мисълта си.
А хората ни приковават. Хора, които обичаме, хора, които ни обичат и изискват от нас... защото такава е човешката любов по принцип ... неправилна, но масово егоистично ориентирана - повече искаща, отколкото даваща. Защото човек какъвто е, такава и любовта му. А хората са егоисти почти винаги.
А ако се случи да намериш онзи човек, с който се чувстваш прекрасно, чиято компания те изпълва със вселенско блаженство, спокойствие и някаква духовна наслада от простия факт че сте заедно, и сякаш друго не ти е нужно ... и ставаш сякаш егоист, искаш да сте заедно. И далеч от всички други, за да подарите времето си един на друг. Но живота е наоколо. Дебне и иска своето. Под форма на роднини и колеги. Под форма на ежедневни нужди. Под форма на неизбежни събития.
Родителите ми ме обичат. И искат да съм край тях, но ненатрапчиво. Защото не са егоисти. Позволяват си да ми кажат нещо, но съзнават, че щастието ми не е при тях. И се стремят да не ми пречат. Страхуват се че може да ми пречат.
Но така ли постъпват хората по принцип ? Не. Обичат ли те - искат да си с тях. Да ти се радват като на цвете. Да те ползват за удоволствие. Страхуват се да не те загубят (любимата духовна, а понякога и хормонална играчка), и малко мислят за твоето щастие - по скоро по морално задължение, отколкото с желание. Да бъдат щастливи вампири с твоята духовна енергия. Дали мислят за обратното ? Че за да не умреш, и ти трябва да се храниш с тяхната духовна енергия - да се затвори цикъла ? А дали ти се иска точно тяхната духовност в теб да проникне? Едва ли. Ако е да - е прекрасно. Това се случва с любимия човек. Но не става с родители. Те са далеч във времето, състоянието и съзнанието, за да бъдат обект на Голямата любов. И все пак, за тях милеем най-много... обичаме ги по друг начин ... различно. Обмяна на духовни енергии - забавни неща :)))
* Редактирано от Бeзcъннa на 03.11.06 14:21.
|
# Емоционално обвързан
# Емоционално обвързан
