Добро утро...
Знаеш ли, в психиатрията нощем е тихо, премного тихо... Можеш просто да седиш и да зяпаш тъмното през прозореца, да четеш всички книги, за които никога не си имал време и да помислиш всички мисли, за които иначе няма да ти стигне един живот...
И така, в този ред на действие, мислейки... прехвърляйки на ум вчерашния ни разговор за Любовата като смисъл... ми се поиска да те попитам веднага и съвсем на секундата (в около 3.14 часа)... (но в психиатрията няма интернет)... та поиска ми се да те попитам... защо не можеш да обичаш хората - такива, каквито са? Самовглъбени, често егоистични, абсолютно непознати... ХОРА... Кое те спира? Възможно очакване, което влагаш във всеки контакт? Очакване за какво, за взаимност? За нещо друго?
(А очакване може да има само, когато сравняваме. Най-често: със себе си... И то не с това, което действително сме, а с това, което ни се иска да бъдем...)
Да... такива са хората - отегчени, ежедневни... ХОРА... надявам се, че разбираш накъде бия... С оценките е като с очакването - колкото повече оценяваш с ума си, толкова по-малко обичаш. Проблемът не е в хората... Проблемът е в това, с какви очи сме готови да ги погледнем...

Знаеш ли... може би звуча до болка наивна... някак смахната и малко отнесена - не бих го отрекла дори... Но опитът, практиката ми доказват, че е не само възможно, но и дълбоко необходимо да култивираме в себе си отсъствие на оценъчна система и склонност към приемственост. Ще се съгласиш, че хората са такива, каквито ги описваш, но само на пръв поглед. Отваряйки се за тях, има голяма вероятност изведнъж да прогледнеш за задкулисното... Да започнеш да виждаш малко повече от това, което са...
Бъдете състрадателни, е казал Платон - всеки води своята тежка битка. И още (но не по Платон, а моя перифраза на житейска истина)
На силните е даден тежък товар. На слабите - лек. В крайна сметка и на двамата им тежи...

Да... та... в същността на нещата стои една приемственост, в която не могат да те възпитат, но можеш да я култивираш в себе си, осъзнавайки нуждата от нея. Моят опит е доказан многократно - не само в живота на улицата или в приятелския ми кръг, а и в много и много дежурства - по онкологии и психиатрии... където за да издържиш, трябва просто да обичаш пациентите си... ХОРА, дълбоко болни... на прага на смъртта или на самоубийството във всеки един момент... ХОРА, които ти се изплъзват непрекъснато - това е отлична тренировка - при такава констелация нямаш какво да очакваш от тях - и го знаеш. Научаваш се да не създаваш привързаности, но да допускаш близост. Научаваш се, че хората носят огромен потенциал и ресурс и всичко, което се иска е да го видим и разработим... И това не става с трескаво желание да помогнеш, а с точна преценка къде можеш да катализираш реакция, за да си помогнат сами...
И на най-първо място... научаваш се да обичаш безрезервно и безусловно... каквито и да са на пръв поглед - стари, лоши, нечувствителни, груби, безразлични... това е само фасада, но ние сме склонни да го забравяме... и да сме слепи за истината под фасадата...

Извинявай... може би прекалих с дължината на постинга и с категоричността... няма как да не съм категорична, това тук е мое дълбоко убеждение... но... никога не забравям, че е просто мое... и никому не го налагам...
Споделям... нали за това е този клуб....
Може би много малко съм спала и много съм акумулирала снощи... затова сега отивам да си доспя... и после пак ще намина...

Лек и усмихнат ден ви желая на всички

Who does not love too much, does not love enough - Pascal