|
или какво всъщност правим
Не, няма да правим тук фенклуб на "Тату". Те просто са последния повод да си задам някои въпроси, касаещи доста широк кръг културни явления. Но да започна първо с тях, като най-пресни.
Гледах някои от клиповете им (тези, които се смятат за хитове и ги въртят най-често) и не разбирам. Не разбирам какво толкова харесват младежите в тях, защо беше цялата реклама, с която ни заляха. Може би съм много остарял, но аз виждам само две пикли, които не могат да пеят и си правят реклама с особената си сексуална ориентация (а дали не е само рекламен трик?).
Сещам се за една сентенция на Генадий Гор: "Изкуството трябва да бъде духовно или изобщо не бива да съществува". И се питам къде е духовното в песните на "Тату"? Или на Кондьо, Еминем, Кати... Да не изброявам повече, сигурно можете да се сетите за повече имена от мен. Нали творецът трябва да се стреми да изтегли публиката до собственото си ниво, а не да се принизява, за да бъде разбран. Никак не ми звучи "Княз Игор" в изпълнение на някакъв рапър.
А какво ли си представят днешните младежи, когато слушат гавъра на "Let The Sunshine In"? Дали виждат безкрайните редици еднакви бели камъни и огромното множество около Белия Дом, или само сочните устни на изкусителната брюнетка от "Army Of Lovers"? Дали на някого му настръхват косъмчетата, когато слуша "Child In Time" и чуе пистолетния изстрел в залата на концерта в Осака? Дали знаят изобщо за този концерт? Дали когато слушат любимите си парчета в тях трепва нещо друго освен краката? Когато ние бяхме на възрастта на нашите деца, изборът ни беше ограничен. Мого от най-стойностните произведения на модерното изкуство бяха заклеймени с етикета "упадъчни буржоазни". Но намирахме начин да се докопаме до тях. Слушахме тайно любимата музика (презапис от презаписа на деветдесет и деветия презапис) на стария руски "Кащан" (господи, каква машина беше - има-няма 30 килца). И легендите са живи и днес, вече в категорията "евъргрийн".
Наблюдавам децата си. Всяка свободна минута прекарват или пред телевизора, или пред компютъра с някоя игра от типа вървишистреляшповсичкокоетомърда или в някой чат, където си разменят реплики с максимална дължина 15 символа. Речникът им се състои от около 1000 думи и ако трабва да изразят нещо по-сложно, си помагат с възклицания. А домът ни е пълен с книги. Само да искат да четат, но те не искат. Колко ли 16-годишни са прочели "Бел ами", "Изгубени илюзии" или новелите на Цвайг? Какви ги говоря, та те "Граф Монте Кристо" не са прочели. Увличат се по "Разбиване", подражават на кечистите и изразния стил на коментатора. Ако техния ограничен жизнен опит не им позволява да направят вярна преценка, че това е едно не особено интелигентно шоу за не особено взискателна публика (нещо като колизеум, но не толкова кърваво), къде сме ние, да им го кажем? Къде са хората, които трябва все пак да филтрират това, което се поднася на публиката? Пресен е споменът за една намеса - православната ни църква, разчекната между два синода, нададе вой и спря излъчването на "Последното изкушение на Христос", един красив и човечен филм. Дивотията няма кой да я спре.
Да, нашият избор беше ограничен. Но днес, при целия огромен избор, защо харесват най-повърхностното, първосигналното? Ние се опазихме от социалистическия реализъм на миналото, те дали ще успеят да се опазят от комерсиализма на настоящето? Как да им помогнем да се справят с подмяната на ценностите?
КАКВО ВСЪЩНОСТ ПРАВИМ ЗА ДЕЦАТА СИ?
Е, младите, кажете, какво е вашето мнение?
/* Затвори очи, за да видиш... *\Редактирано от Бeзcъннa на 03.11.06 13:50.
|
# Феноменът "Тату"...
# Феноменът "Тату"...
