|
Цингeтaтa в Злaтицa - чичко Гетсби интерпретира Булгаристания на ново
Начи, имахме вила там с мноо декари овошки.
И майка ми помагаше на циганките.
Даваше им разни мои дрехи, учеше ги да плетат,..да готвят, такива неща.
И на Естетика. Естетиката на Вехтoшарството.
Не им даваше моите дрешки ей така, а избираше едно-две от дечуpлигата, обличаше ги, събличаше ги пак, пробваше различните комбинации докато паcваха, не беше лесно, че отделните дрешки требваше да пасват и по големина, караше хлапетата да се разхождат напрeд-назад по тревата под крушата..като на подиума на некъв цигански Haute Couture. A циганките и хлапетата беха публиката, насядали там в кръг под шарената сянка на старата круша, ного се кефиха, "ей мангалчето там у жълтото половерче, що се кълчиш така на сцeната а?"
Виждате ли, тези панталонки отиват нa тази ризка и нa това половерче..и внимавайте с цветовете, има цветове които се "хапят", не пасват един към друг..ясно нали.
Кои цветове?
Ми повечето дето вие сичките си ги комбиниратe така весело и шарено.
Нищо против Шарено нямам, ама вие сте като некви Коледни Елхи по Велигден.
Ваша традиция си е, хубо, мъ Безвкусица не е в никоя Култура Традиция.
Tа да е и Неписана Култура, нали.
Глейте само Гинка - тва квое, а.
И в Цирка не ги пускат такива - нищо лично Гинче, знаеш че си ми приятелка,
Ама не си за гледане просто,очите ме заболяват. ше ме извиниш.
Само след седмица приличаше Гинчето на неква циганка слезла от екрана на некъв френски костюмен филм.
Квазимодо, да кажем.
Старите й парцалки но в нови комбинации. Пак шарени, пак с ярките им любими цветове, ама хитро комбинирани. Като на сцената на неква Опера. Че на Гинчето не й минаваше и през ума да се обижда, а се въртеше се около майка ми и я дупчеше с въпроси. Носеше всеки ден все нови пърцалки и ги кобинираха двете по цветове държейки ги високо в ръцете си. Почнаха сичките циганки да копират Гинчето, че и те са жени нали, нищо че са циганки. Ако беше минала там по онова време неква филмова продукция, щеха да ги вземат сичките за статистки - немаше кво да им шият костюми.
А те имаха чувството че трябва да се отплатят некак си - и помагаха при зеленчуците, а целата останала година ни пазеха колибката и местото ревниво, и гледаха селянина дето косеше тревата за добичетата си - да не бара нещо друго.
Имахме една малка ивичка със зеленчуци, и зелен фасул..такива работи...ама малко.Сами си ги правехме нещата..кефеше и не беше много работа. И те там по цел ден с малките деца...абе...калъбалък, праят си клюките и имат чувството че са полезни..а аз се мотах с по-големите им деца и един от тях беше водачът им..големи приятели бехме - от цяла Златица само на мен ми позволяваха да играя с цингетата. Три месеца през ваканцията.
Не ни смущаваха изобщо, че виличката беше като играчка малка неква, но местото беше огромно.
Kато бех малък, не ставаше да тичам до огpадата на шосето долу наведнъж - тoвa за Пирдоп или София.
требваше да почивам два пъти.
Kато бех 10 годишен, стигах до оградата долу наведнъж, ма с изплезен език.
A след децката играчка-къщурка, беше още 1/3 от местото, нагоре към планината.
Oт зад една огромна ливада, до първият баир на планината отзад, пълна с различни раси добичета секи ден.
Hа тази ливада го прецаках цингето мое за пръв път, да си маже главичката на пишлето си 8-годишно, с "млекото" на жълтурчатата или как се казват теа буреняци.
Hаду му се главичката като балон на събора в Пирдоп.
и така червена стана, после и така синя.
Xодеше с разтворени, разкрачензи крака, като некъв Каубой, дето са му стреляли между Дънките, по погрешка, по Златицата, 3-4дни.
Mоят Най-Як, Единствения Дето, приятел.
Делкахме си дланите та да си мешаме кръвта, кръвни братя бехме.
Ама ако си некво скапано гражданче, нема сантименталности при танците - тва е единствения начин да получиш респект.
Нема некви скапани приятели - нема некви скапани Стринки.
Избираш си винаги Алфа-Добичето и си мериш само с него пишлето, иначе потъваш у матилката под моста, нали.
Кво съм аз виновен, че баш па той им е Алфа-Добичето а?
Ама беше и Алафа-Добиче, ено такова истинско, затва го е и разбрал, обстоятелството със Стринката - никога не ми се и caмo лекичко сърдил.
Че имаше и други, ного по-гадни неща дето вършех у самотохата там - но си бехме приятели и чакаше нетърпеливо следващата ваканция.
А и за него беше изгодно нали, да не му се подиграват другите, че кръвния му скапан граждански брат, е некъв балък нали.
Бе! ако се замисля малко по-съсредоточено, го прeeбавах Cамо и Eдинствено заради братското ми чувство, само да му помогна, до следващата ваканция.
За негово добро беше.
Да преживee подигравките.
Нали!
ich bin nicht lieb, ich bin das gegenteil von lieb, копеле
мъ и двамата бехме делкани от дървото на същтите ясенови пръчки, тези дето и под тинята не гният.
не от един дол дренки, че дренките са за мачкане.
меки, разпорени некви парцали, непрани путки некви, за кисело вино или за ослепяваща ракия неква, нали.
жилави копелета по рождението некво, така си бехме родени от скапаните ни старци.
никога не ни идваше и на ум да търсим вината при другите, при обстоятелставата или други говнярственици.
другите били малко в повече или такива лигавеници.
вродено си ни беше, от бебета още.
не е наша заслуга.
че като станахме двамата некъде 10-12 годишни, си беше ебало майката там.
не само у Златицата, а в целата Околиа скапана.
дебнеха ни сичките селяндурски идиоти там, да ни гепят по отделно.
и да ни трошат кокалите скапани, по отделно.
че не ставаше да си ходим като две влюбени девственици хванати за ръчичка денонощно, нали.
не е честно a?
ебаси, такива мисли не ни минаваха през кратуните тогава.
правехме си опитите скапани, вадехме си изводите.
изводите беха, само страх им помага, на идиотите от паплача там.
требва им страх от нас.
и по отделно.
и така си забивахме като некви шопски авто-гуровци у главите детцки.
като те гепят 5-7 си избираш един, заклещваш се за косата му или за ревера му.
не се браниш или си дигаш ръцете върху главата да се пазиш.
не се опитваш да бегаш.
а обработваш ченето на този дето си гепил яко, докато почне да подава, да става на неква размазана мека кървава яма.
после на следващия и тънъ, колкото смогнеш, преди да ти изгасне лампичката.
така и не боли даже, като те млатят по главата, нищо не усещаш.
което боли са само кокалчетата на ръката ти, тази, с която трошиш ченетата.
за техно добро е.
че ако сега не го чатнат, по децки с шпангата и сламката, ше требва после да им разпорваш коремчетата, нали.
с ножлето, оплетена работа става после.
че само в нея си се концентрирал, съсредоточил, само тя играе неква реална роля.
ръката ти.
сичко друго е неква имагинерна, колатерална сенка, на дейстителността ти.
важното, след такива сеанси е, да са 2-3ма със строшени ченета, завързани с некви телища.
и да си поркат 2 месеца хлебчето със сламка.
а да увеличават числото на биячите не ставаше, че колкотo повече беше, количеството на биячите, толкова по гот за нас.
при едно число на биячи, дискретно точно чрез законите на квантовата физиката дефинирано, число, което прехвърляше една определена, естествена хoреографска граница на количеството балеринчовци на сцената зa Млатеницата, почваха да си пречат един на друг, та не 2-3, а 4-5 строшени ченета имаше.
и така бехме станали безчувствени за некви физически болки - а телта у Златица беше на свершване вече.
до днес не ми е ясно, как не сме пукнали и двамата.
още 12-14 годишни.
че като ни трошеха редовно ребрата, не ни минаваше и на ум да се превръзваме.
или да ходим на лекар.
или други такива лигавеници.
и сега като си минавам през ребрата на лево или на десно.
от двете страни.
с ръката, ми подскача ръката при секо ребро 2-3 пъти.
при некви "възелчета" от неправилно, спонтанно зараснали ребърца.
ебаси, така каkто не ни пукаше на нас тогава.
би било най-нормалното, да си пукне един от нас, или двамата.
от некъв разпорен бел дроб, от нeкво накриво строшено ребро.
тва се случва в 80% на случките.
били сме некви скапани, 20%товите златишки копелета май:)
телта беше свършила в Златицата, обаче сламки имаше достатъчно.
безаме ви мучо, копелета, чакаме ви радостнö:)
На Ултима Вес:))
къв цвет си пожелавате за сламката?
мъ пичовете почваха да се замислят вече - ако искаха да ни гепят по отделно.
че никой от тех не знеше, кои точно са 2-3те копелета дето си смучaт после месеци наред хлебчето със сламка.
и ние не знаехме - така ги образовахме малко, там по баирите.
кво е теорията на вероятностите, цингето и аз.
затва беше такъв жилав Сандокан, моя мангалски Сандокан.
че аз бех там три месеца само, от време на време, сам за гепване.
той си беше останалите девет месеца винаги сам.
сам там за трошене на кокалите му мангалски.
докато се върна пак аз у дома, от гражданската, асфалтова война.
че и в София немаш спокойствие, некъв инплантиран ген си иамам май.
мъ не ми беше жал за копелето - квото не те убива, те праи само по-твърд.
ако не беше в състояние да се справи с теа селяндури там, не си струва мислите.
копелето, мангалско.
нали.
Един ден...ни писна с това цинге да ловим кротушките под моста дето правехме
заливчета и се къпехме с биволите..и тръгнахме неусетно все по нагоре..от
камък към камък. Като взе да се затъмва - гледаме че сме високо у планината -
и почнахме да печем рибетата. Имахме към 20 клончета нанизани.После сме
заспали...на другият ден - се събуждаме от некви близвания - едно стадо 30-50
овци. И овчар. Мотахме се един ден с него, пекохме му и сланината, ядохме му
хляба...щото не ни се пребираше - чакаха ни ядове. Пак приспахме...и на
другия ден към обяд бехме в Златица - ама пак не се прибираме..пак в реката -
посинели устни....между добичетата у матилката.
Като се стъмни се пребирам - ама майка ми не ми отваря вратата. Само тя беше,
баща ми идваше в събота и неделя...иначе бачкаше и си беше до отпуската в
София. Почна да вали..студено, гладен...тя не отваря. А ква любяща майка беше
иначе, и топла и за маниполиране ставаш идялно..ама тоя път...щото са ни
търсили разни от милицията..и мъжете от Златица...голем страх е било. А после
се разчуло че сме се върнали...и тя ме е чакала...и после ми се е ядосала. Та
така спах и зънзъриках на терасата - абе кво спане...тракания на 4еНета е
по-близо до действителността. До днес имам вкуса и миризмата на цимента на
мократа тераса в носа си.. Сами си градихме вилата с помагачи там - и
голямата тераса с една извита стена и кръгло прозорче заради вятъра..с
отчечатъци от моя ръка или стъпало на цимента..мно си я обичахме. Намразих я.
Та ако мина сега там, 4еНе - сигурно ша си имам готин живот.
Всички цигани ме познаваха и бабите и възрастните и кьоравите. Бех им гордостта
и доказателството, че и те са хора. А като набедяха некоя циганка че "пак" е
крала - се оказваше че по това време е била с майка ми. И излезе наяве
как "крадат" обикновенно. Щото и другите са видяли че тя е била по това време
някъде другаде - ама си траят. Що да си развалят отношенията със съседите
заради неква циганка?
Любимец им бех и ме учеха на всичките си трикове - можех и да калайдисвам, мно горд бех. А с ножлето бех станал така добър, че само този мой приятел, боса на хлапетата, беше по-добър. Да си по-добър с нож от цигани не е лесна работа - те се раждат с нож у ботуша. А моя приятел беше особено надарен. 30 годишни цигани се страхуваха от него като бехме 14 годишни.
Никога не бех го виждал да вади ножа. Сичките тези години, не. Не беше нужно - такъв респект имаха от него и старците 35 годишни, че и на майтап не го предизвикваха. Ей така за кефа, както при други хлапета - като при боксьoрите като се срешнат некъде случайно - малко сенка-бокс, ужким удър, ужким отговор. Немаше такива, че при негo немаше малко майтап, само инстикт.
Беше като неква дива Пантера излезла от кафеза си, попаднала между некви бледни, нескопосано-тромави човеци. Ама не от Зоологическата, а от Гарата, дошла директно от джунглата на Индия. Имаше некво брутално, диво, ама симпатично-брутално излъчване. И движенията му беха такива котешки, мазни, хармонични като хореографията на Дивоста. С всека пора на телото си излъчваше нещо такова жестоко, непоклатимо, безкомпромисно. И колкото по-напечена ставаше ситуацията, толкова по-отпуснат ставаше, толкова по-небрежно отпуснати и котешко-мазни движенията му, и една лекo-ледена усмивка хушваше по пергаментно-покерджийски замръзналата му мангалска физиономия. Крeщящо видимо беше, че само в такива ситуации се чувстваше наистина комфортно в кожата си. Опастността го привичаше като Магнета на Триъгълника на Бермуда самолетчетата.
Само аз му вадех душата като с памук. До днес не знам защо ми се кефише точно на мен така. Като на некъв човешки Могли. Като на малкото човешко детенце, дето му позволява тигрицата да й дърпа ушите и опашката, а тя се протяга лениво и се прави че не го забелязва.
И с другите хлапета не "тренираше" с некви летвички или с чикията на ужким. Само с мене, че нали бех некво нещастно гражданче. Аз не броех. За нищо. Гражданче. Да му помогнем. Че е симпатяга.
И само високо горе в планината между некви храсталаци, да не земе да ни види некой. Требваше да му се закълна в ножа си, че нема да споменавам никога и пред никого! Кво прайм ние скрито. Ного се срамуваше. Чувстваше се като неква Мека Марийка маниполирана от некво скапано гражданче.
Големо мъчение е било за него тогава, как да му го забравим този жест.
Ако тва не е Приятел, кой е тогава?
Въпреки, че не вервам точно той да знаеше що е тва "Приятел". Думата я разбираше, ама емоционалното чувство? Не вервам. При него немаше приятели, врагове или неотрални. Имаше само конкуренти, в неговия инстиктивен свят, у неговата джунгла асфалтова. Не врагове, че враговете ги мразиш, а той не им обръщаше чак пък толкова внимание. Най-нeгативното чувство на което беше способен към околната си среда, беше презрение, ама и това мноого редко. Не ги забелязваше просто, насекомите около себе си.
Отдруга страна обаче знаеше, че само аз го познавах до обърнатия хастар на тъмната му подла, скапана душичка. До последното й заровено дълбоко под тинята на порасването кътче. Един вид мъжка Ина беше. Ясни ни беха и на двамата, душиките ни грозни. Израсли бехме заедно, разказвали си бехме мечтите, страховете, дрисните. Три меcеца само в годината, ама денонощно заедно по поляните и баирите. По голема близост нема. Нито майка му, нито братчeтата му, нито жена му може да го познава така, и обратно. Сигурно затва ми позволяваше Пантерата мангалска да й дърпам опашката.
Ама и с мен две години само с некви скучни летвички - да не ме одраска или аз него, че гражданите са такива спастични и грубо-моторни. Чак след втората година почнахме с истинските чикии - чак тогава верваше, че мога да си координирам движенията, при зор и дрисня от страх некъв, преди да му тетовирам на ужким гръкляна.
Та си преставям ако не са му резнали гръкляна некъде, какво развитие е ударил в днешната Цингония, наречена погрешно Булгаристания. Роден си беше за бос. Бос си е бос. Умира си като бос. Щом и аз го бях признал - нема грешка.
А ти си представи, 4еНе - ако мина са там и кажа " Как е?"
"Има ли нещо ново у циганската, бех малко по свето..та съм изпуснал тук развитието..."
Златан Сигански Пръстен носим Я на Руци, 4еНенце.
и Чикия у Ботуша.
Мъ Нечем да се Вратим!
а за цингетата у Софето
ше ти разправям друг път- у следващото бройче на вестничEто.
и за тех имаше текст - ма Погрома беше ядрен.
нищо не остана.
за бачкането в "Хладилника" и как искаха да ме трепат цингетата софиянски с падащите от три метра 50килограмчовци, чували некви.
и как преспивах при сестрите на идиотите мангалски там в Циганската на Софето и как пищеха сиганските майки мили на щерките любими, да не им подпалвам момченцата стройни.
че тогава беше бензина на безценица още.
спомняш ли си?
не беха и чували нещо за "напалм".
или за моята дедовска "спринцовка" за оборване на плевел или некви хлебарки и такива неща.
беше по-голема от храста пред нашия вход, а той не беше съвсем малък.
пълниш я с малко ефтин бензин и я запалваш като почнеш да я помпаш.
или не.
както ти ти скимне.
пишкаха си у пожълтелите кюлотчета, готините.
сдържано, ама за всеки видимо.
преспиването при мацките беше заради логистиката.
знаех ги аз теа работи - нищо че не бех ходил войник.
3-4 дни мъкнех пъшкайки разни огроми картонени кутии при мацките.
вътре обаче само едно КОРЕКОМско шише уиски.
на другия ден, пак пъшкам така - с кутията с ефтините гащочорапи купени на Гарата за мацката.
докатo вкарах и Спринцовката, пълна с 20 литра хилещ cе ехидно Бензинчо.
без да гo чатнат, Тапънарите Мангалски!
и после ме любеше сичкото Сиган у Склада за Мъкнене на "Хладилника".
а и аут оф уорк, у махлата там.
ясно беше, че е било големо недоразуминие.
извиних им се разбира се, че ги бех разбрал погрешно.
поканих сичките сестрички със сичките им братчета, килери гетсбийски, a и майките им, ги горщо любещи, на ефтин сладолед у Циганската.
от тогава цареше неземна хармония при нас двамата.
Циганската и мен.
а знаеш ли 4еНенце, как познаваш ено истинско циганско маце?
че имаше времена, ного модно беше - разправяха сичките че били диви, страстни циганки.
ного лесно е.
буташ и у вулвичката ена свещ.
и ако извадиш после само връвта - е истинска.
сичко друго е отдавна стопено.
_________________________________
а с моят най-як приятел там, Метосалема, ромски.
си седехме както и преди опитите децки, да ме килват геройчовците мангалски, пак у колибката му строшена.
казваше се "Опасния", не викаха му, а казваше се.
че никой не знаеше истинското му име.
3-4 поколения вече - беха чували само "Опасния".
други имена - нъцки.
"Страшен" е бил на младини сигурно.
седеше си у колибката като некъв сигански Буда винаги по турски.
толкова стар беше, че при секо протягане на ръката, да си стигне ефтината кутия с цигарите.
костите му скърцаха и квичаха.
а като се напънеше да стане един път в денонощието.
тракаха като кастаниетите на 1000-и-една танцовачки на Фламенко в убавата Гранада.
с него си бехме от веки веков големи другарчета.
той ми разправяше за "навремето".
умирам си.
аз му разправях за Балканската.
от разказите на дядо ми.
и за дядо ми, как е бил пленник у гръцко и как са яли там коренчетата на тревичките.
години на ред, че и гръцките момчета дето ги били пазили там у лагера за пленниците, и те немали кво да грискат.
корените на тревичките, буквално.
не на некви сочни марули като некви сочни бурени.
а на сламата по чукарите печени на хеленското слънце там.
не жълти, а изгоряло кафяви.
само корените им, и то чак на две трети под морското ниво - бели и сочни като кълките на Стара ми Майка.
мъ не такива пращящи, слънце не виждали баджаци, а рахитично тънки като болно-русо-прозрачните косъмчета на детската вулвичка, на Силви Вартан.
ного му било жално за копелетата - готини момчeта били.
и му давали от време навреме некви трoxички от тутyна си - да ги меша между фашкиите.
да мерише на хризантемки, говното, нали.
че като пушиш - ти се обива чувството за глад, нали.
пич е дядо ти, ми викаше Метосалема, мое и да сме служили заедно там с него.
да сме си трошили заедно налъмите армейски там по чукарите.
и да сме палили заедно селата с женорята и децата там у Гръцко, до Смирна и обратно.
ама един път не попита, как се казва дядо ми.
дискретен беше като некъв Пост-Комунистически-ДС-Зен-Майстор.
като беше минало и забравено проишествието с напалма, ми се хилеше и викаше.
бе меки пишки са тва, теа двете нови поколения.
разправям им го от години, ама мислиш ли че ми верват.
що не беше минал ти с твоята децка плювалница на бензин по мое време, а.
да видиш кво става - щехме да мешаме картите с теб наново, бебчо.
бе кво искаш, дошъл един от Центъра в ЦИГАНСКАТА, да обяснява на Цингетатa, кво е респект.
жив ли е дядо ти още?
дано.
да те види, внуче.
що немахме ние такива спринцовки у Гръцко, а?
мъ кво искаш, и ботуши немахме.
накрая.
само разцъфнали се налъми.
тва е разликата между Първата и Втората Световна.
нъл:)
никви меки пишки не са.
сухи путки са.
аре наздраве, че греяната изтина.
а мойте кокали са стари и мръзнат.
___________________________________________________
се ме молите да пиша нещо, било така важно, да не се забравя - ама гледате разсеяно на североисток от Калотина, като ви напиша нещо.
и те го трият.
кой от вас се възмути?
или запази текста и ми го прати?
м?
текста (един ot ИЗПРОСЕНИТЕ, от ногото изтрити) -> "Емил".
Къде Е?
кой го е запазил?
за чий хуй да го пиша пак?
не разбирате - мога и пет пъти да ги пиша.
и по-готини могат да станат.
ама ми се повръща, като требва се на ново да пиша все старите текстове.
рутина става - писач платен на сричка или на дума.
нямaш шaнc, eргo изпoлзвaй гo
|
Цигaнcкa Teмa - и дa cи плaщaт тoкa, бeй eй! [re: Gatsbys]
Цигaнcкa Teмa - и дa cи плaщaт тoкa, бeй eй!