Мисля, че и аз съм се чувствала така, както пишеш и че познавам хора, които се чувстват така, както пишеш. Т.е. и на мен, и на тях са им се случвали такива неща.
Когато на мен ми беше така, си мислех, че само на мен ми се случва така. Когато се запознах с хората, на които им се случва така, си мислех, че само на тях така им се случва.
Човек и сам се възпитава, именно когато не харесва той сам нещо в себе си, другите може да го харесват.
По принцип никой не може да те промени той лично. Променяш се ти в зависимост от това, което си преценила, че трябва. Може да си се съгласила по собствена преценка, а може и да е по чужда преценка, а ти си се съгласила, заради другия човек, който има значение за теб явно. Май в тоя случай се говори за себекомпромис. А може и да се чувстваш добре и щастлива от промяна заради другия и тогава не е компромис. Но всичко изработваш ти сам в себе си. Ти трябва да го създадеш като поведение в теб, ти трябва и да си го докажеш на себе си, че можеш, и че не е еднократно, един вид да издържиш, за да се изработи в теб, но това го правиш ти. Може и да ти помогне някой с окуражаване, оценяване на усилията ти и търпение и видимо добро отношение към теб, но може и да не. Обикновено е не. Едва ли не това е човешката завист, че все пак ти можеш. И то нещо наистина трудно.
От хора човек трудно се отървава, ако не подходи по правилния начин. Може би е най-трудно да се отървеш изобщо от живи същества, защото са живи, не са предмети, които не реагират. Ако добре познаваш хората, ще се справиш. И ако не си отстъпчива в позицията си нито веднъж, ще успееш.
Ако мога да си представя ситуацията, може да предложа нещо. Но мисля, че нямам право и не е това целта на разговора, да знам нещата. Не трябва да ги знам.
Колкото до смисъла. Трудно е да живееш не със смисъла, а със самодостатъчността. Това означава не да живееш с идеята какво ще бъде напред, не с представата за бъдеще, а с идеята как да запазиш душевния си баланс в момента, кои твои любими неща може да правиш в момента и с какво действие може да се ангажираш в момента и най-много в съвсем близко бъдеще, но по-скоро е в момента.
Това правя аз.
Ако победите вече не те радват, няма значи да се бориш. Въпреки че за собствено самочувствие, не е чак толкова излишно. Но може би е малко жалко. Само защото е късно. Ами естествено, че се отказваш. Отказваш си от хората. Мотивацията намираш само в себе си. Прекрасно е, когато има и друг, който да ти се зарадва и на когото и ти да се зарадваш. Но не е задължително. Мисля, че трябва да можеш да живееш сам, доволен от себе си с цялата мъдрост, която си натрупала от опита си, с цялото спокойствие на твърдостта на позициите си и на самотното си съществуване. Понякога е подтискащо да е самотно и за такива моменти е добре да имаш приятели, иначе е малко трудно. Дали те разбрах правилно?