Защо ме изостави? Питам просто... Не търся скандал. Макар че ти никога не повишаваш глас. Въобще не говориш. Мълчиш от години.

Ти просто се отпусна и потъна в блатото. Отпусна се след сериозна война, в която победи. Разтвори ръце и падна във водата, а потъваше като камък, не като човек, потъваше, изпускайки последните сфери кислород от дрехите си, защото дробовете ти вече бяха празни. Падаше назад към тъмното и не успях да те уловя, а ти може би и не искаше да бъдеш уловена, защото дланта ти се изплъзна измежду пръстите ми.

Знам, че падаше цяла вечност. Секунда на бавна вечност. Сред лъчите, прорязващи водата под странни ъгли, защото източникът на осветление не беше един. Падаше с отворени очи, може би за да гледаш миниатюрните частици, които светлинните лъчи уголемяват до видими обекти със неземни форми. Ставаше все по-студено, преди да достигнеш дъното, но ти не успя да го достигнеш, нали? Удари се в камъните и застина на една педя над него, завихряйки кал, чакъл и мъртви водорасли. Оттогава си там.

Дишаш ли? Мислиш ли? Чувстваш ли нещо? Или пак мечтаеш, а аз не мога да те подмамя да изплуваш. Не знам с какво да те привлека.

Обичана си. Много и силно. От много хора. Липсваш им, ти си ценното, аз не им стигам. Затова изнемогвам.

Способна си на чудеса. Само стани.

Ела, изгрей, ела, изплувай, ела и ме заслепи. Ела да се грижиш за мен. Не бъди поредният удавник, поне помръдни, за да знам, че си жива. Вече съм способна да ти осигуря спокойна среда, чуваш ли? Ще можеш да летиш колкото си искаш, никакви ограничения, никакви мерки, никакво насилие, никакви прокустови рамки. Оцеляхме, чуваш ли ме? Оцеляхме някак. Аз в апатия и нерви, ти потънала.

Моля те, помогни ми. Няма накъде повече, дотук бях. Или кажи... ако е толкова добре там, долу, нека дойда и аз, защото... това... не се... търпи...........

Трябва да продължим, той няма да се върне. Никога, никога. Не е съществувал. А хората не са толкова гнусни. В смисъл... нали си спомняш, като чистихме онази голяма мизерия, която миришеше лошо? Не може да бъдат нещо по-ужасно от това, нали? Да, знам, има жестоки, има глупаци, има простаци, има насилници, но има и други. Навън, едни такива весели и цветни. И ще ни се усмихват.

Има и сладолед, особено шоколадов, и балони, и силни прегръдки под чадъра, когато вали, от които да ти прималява. Има и море, безкрайно си пада, и си мени цветовете. Ще те сложа добре загърната на плажа и ще можеш да стоиш колкото си поискаш. Няма да те юркам да ставаш.

Има и толкова работа, че чак да те изплаши. Можеш да създаваш толкова много, че да затрупаш света. Няма кой да те спира.

Има кой да те обича така, че дъхът ти да секва. И цветя има, и то какви! Има и БДЖ, както си го помниш е, само че по-скъпо. В купетата е пълно с интересни хора - и с пенсионирани учителки с плетки, и с вечни студенти, и с подпийнали войничета, и с евангелисти, и с объркани ухажори. Всичко това е само за теб, специално за теб, материал е за... милион книги. Всяка от тях - с душа.

Нищо не се е променило отвън, откакто те няма. Само аз станах почти добра и почти търпелива, както и леко толерантна. Не мога да се позная. Нещата не са генерално окъкани. С твоя помощ ще се подредят; стига ти да си зад мен, ей богу, струва ми се, че с един скок ще изкача Мусала с всичките му 2925 метра.


Моля те, нека те има. Ако сложа това в една виртуална бутилка и го пусна във виртуалното море, ще го получиш, знам.






от аз до Аз