Аз мислех, че ти трябва нещо лично.

Винаги съм смятала, че качествата на героите се хиперболизират. За да изглеждат приемливо героични вероятно. А също и че ореолът е излишен. Преравяйки литература на кило в по-стари времена разбрах, че не мога да стигна до истината. Дори се чувствах омърсена по някакъв начин. Самото търсене опошляваше труда ми. Като символ на съмнение. Това, което прихванах като отношение, не е от книги, а от хора. Когато влезеш в къща, чийто под се кани да те предаде, но не поддава, а въздиша само от годините, и стъпваш по тъкано, за да надникнеш в дупка под земята, се питаш там ли е страхът и чакаш да те срещне нечий череп. А виждаш в същото местенце прилежно, чисто подредени - компоти, сладко и медец за внуците. На същото място, където някой човечец е слушал калдъръмени стъпки на може би смърт. Сега там има скътана бабина обич. Имахме място за срещи - на стълбите на една детска градина, под чердака. И някой ти казва - това тук е конакът. И трепваш, защото си мислиш за болка, а тя е измита. И къщата не напомня страха. Има люлки и катерушки на място, където се е проливала кръв. Не зная дали ме разбираш. Катерила съм се безброй пъти по скалите за люляк и забравях да сляза. Отгоре нищо няма значение. Всичко е достижимо. Вароша, реката, новият град. Знаеш, че някой е крачил през всичко това и още далеч, надалеч, по-нататък. И не ти трябват крила, нито автомобил, нито пари, нито нищо, за да тръгнеш и ти и да имаш всички места. Можеш да идеш навсякъде, точно така, както погледът ти прегръща онази шепа град. И някъде ще те чака една проста дупка под земята, за да те скрие от лошото. Някъде някой ще вярва в същото като теб. На 19-ти се качвахме с факли по хълмовете. За всички беше купон. Аз мислех само колко сме много. Като онези хора, които не са искали да бъдат роби. И как по същия начин някъде някога е имало хора да вярват, че ще оцелеят въпреки всичко. Смешно ли е до тук?:-)) Желанието за живот по онзи начин, който ти диктува сърцето, е останало у мен от Левски. Да победиш дори когато губиш. Да оставиш назад живота, но не и мечтите си. Не разсъждавам въобще върху подход, стратегия, планове, организация, революции. За мен не е герой, а само един от всички хора с Вяра и Мечта. И ме обхваща гордост от факта, че в едно адски трудно време е положил вяра, усилия и инат да открие други като себе си, за да опита да спаси всички. В Ловеч всичко старо има душа. За мен разбира се, за другите не знам. Това е. Сега вече с чиста съвест смятам да абдикирам!



- - - -
Сарказмът е братовчед на гнева.