Неустрашимият Апостол беше дошел от Пловдив в София под предлог, че е търговец за вълна, та устройваше комитета, който по-после стана исторически прочут по обира на турската хазна при Арабаконак. Софийската полиция, предизвестена телеграфически от пловдивската за това, беше цяла на крак. Рояци заптиета бяха пуснати за него. Али чауш, най-живият и съобразителен от тях, ръководеше диренето от няколко деня и даваше нужните наставления на полицейските хора заедно с точното описание лицето и облеклото на революционера.

Прочее, Дяконът се намираше в голяма опасност:...той нито подозираше, че е подушен, нито приятелите му в града знаеха това нещо, за да му дадат по-сигурно убежище.

Острите погледи на Али чауша се втренчиха изпитателно и в Илчовото кафене, което беше залепено до Трайковичевата кръчма, и той влезе в него, преди да влезе в хана.

В кафенето имаше четири души: един гост-българин, едър, дебел, във френски дрехи, който пушеше наргиле на пейката; Илчо кафеджията, който точеше един бръснач на ябелието, а пред огледалото - чиракът му бръснеше един гост, обърнат гърбом към вратата, с руса коса и черно шаячено сако.

Той беше Васил Левски.

Али чауш поздрави българина с наргилето, когото познаваше, отиде при кафеджията и го попита с равнодушен уж вид, но ниско:

- Няма ли тук в хана, Илчо, един...търговец? - и турчинът направи описание на лицето и на дрехите на Дякона.

Не знам, Али чауш, аз в хана не се меся - отговори кафеджията и продължаваше заниманието си спокойно, защото той не познаваше Левски, нито се интересуваше да разбере защо Али чауш търси такъв човек.

- Един сив, сух...-повтори Али чауш, като машинално хвърли очи на Левски, на когото само гърба можеше да види.

Тоя разговор, станал с нисък глас, биде чут обаче и от други в кафенето.

Ръката на чирака затрепера, бръсначът се затресе в нея, като че искаше да падне. Лицето му прежълтя от страх! Бедното момче познаваше, че бръсне Левски.

Но още повече се беше изменило лицето на едрия българин, който на пейката дърпаше наргилето. Той беше побелял като платно: той беше Хр. Ковачев, приятел на Левски, и сега виждаше, че Дяконът е изгубен.

Лицето на Левски, което се отражаваше в огледалото, остаяше тихо и спокойно. Нито една жила не трепна по него, нито едно вълнение не пропъпли по ледената му физиономия. Това необходимо, извънчовешко самообладание го не напущаше и в най-страшните опасности, с които беше насеян неговият невероятен, премеждлив живот.

Али чауш седна на пейката и запали цигара.

- Какво си ти, Христо ефенди? Болен ли си бил? - попита Али чауш софиянеца, като изгледа побледнялото му и развълнувано лице.

-Ба...Али чауш...Да...Не! - от горещината... - измънка замаяният Ковачев.

- Момче! Дръж хубаво бръснача, че ще ме порежеш! - изгълча строго Левски на момчето.

Турчинът се извърна неволно към черното сако на Апостола, па почна да се разговаря за дребни работи с Ковачева.

"Тоя проклетник чака да се свърши бръсненето, па да изгледа Дякона в лицето... изгубен е!" - помисли си Ковачев. Но в тая критическа минута примерът от спокойствие и хладнокръвие на Дякона го ободри, едно вдъхновение му дойде: той си спомни, че Али чауш има една малка слабост: пиеше.

Той го покани:

- Една ракия не пиваш ли Али чауш?

Турчинът прие...

"Сега е минутата да изфиряса, без да го сетят" - мислеше си Ковачев, като фърли бърз, знаменителен поглед на Левски, който стана от стола и си поправяше вратовръзката пред огледалото.

Но той с ужас видя, че Левски, вместо да се изсули тихичко, обърна се с лице право към турчина, изтърси се и зе да плаща на момчето. Али чауш неволно се обърна и го погледна. Сивите, ясни, спокойни очи на Апостола се спосрещнаха с Алиовите.

На Ковачева космите щръкнаха на главата.

Но той се окопити завчас.

- На здраве! - поздрави той Левски учтиво по обичая.

- Честито, челеби! - поздрави го и Али чауш с едно небрежно, широко темане, па се извърна пак към събеседника си и продължи лакомия разговор.

Левски излезе из вратата.

След половин час Али чауш си спомни мисията си и остави Ковачева, па влезе в хана, за да продължи диренето си и да изгледа гостите.

В тая същата минута три заптиета караха с победоносен вид, с щикове на гърба им, петима души изплашени българи, уловени в разни ханища.

И петимата бяха руси и с черни сака!

Ковачев пред вратата на Илчовото кафене изглеждаше смутен тия жертви на турската дивотия.

В същото време един дрипав шоп водеше един кон, натоварен с въглища.

- Не сакаш ли да ми купиш кюмуро, бе? Оно, евтино ти го давам! - извика шопът.

Ковачев го погледна, па се вкамени:

- Левски! - извика той, като се озърташе плахо.

- Нечем скапо... Не сакаш?... Твоя воля, господине!

И шопът поведе полека коня си напреж...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите