Искреността/ неискреността в етичен нюанс касаят намерението на играещия и следствията от играта, там, където няма как да се изключат субектите "извън".
Защо хората играят на любов? От страх, от самота, от инерция... от копнеж по самата любов... и дори от любов, за да я направят да изглежда приемлива отсреща... различно е и е конкретно... какво, ако "излъгания" е умиращ, ако е човек в рискова група с наследствени рецидиви, примерно... а има и още един доста съществен момент- игрите невинаги се осъзнават от играещите- в живота- защото често са генерирани и изтласкани от подсъзнателни импулси...
Никога не съм вярвала, че целта оправдава средствата. Вярвам, че това може да се реши единствено конкретно според ситуацията- в зависимост от целта, от средствата и от готовността да се "плати" определена цена.
Играта като терапия? Очевидно е, и пак няма смисъл да се генерализира, защото резултата е субективен. Обаче, ясно, ако се изведе индивида от обичайната ситуация, в която той "отиграва" определен поведенчески модел и този модел осъзнато се промени- тогава идеята е да видим, че нещата се "получават" и по друг начин, т.е. внушавайки ни несериозност, нефаталност, игровия подход може да ни покаже, че сме в състояние да променим дадено статукво и да преодолеем определена цикличност/ фрустрация. Играта е начин да се подпомогнат вътрешни процеси, като се подкрепят с резултати отвън навътре, т.е. по метода на пробите и грешките да се оценят промените в отношенията със социума, когато променим личния модел.
Да, виртуалния свят може да бъде тренажор, зависи колко ангажимент и осъзнатост влагаме в това... и какви проблеми решаваме...