това е от "Денят по-дълъг е от век" - великолепен роман, но не може изобщо да се преразкаже, той трябва да се усети:

Преданието започва с това, че жуанжуаните, които заграбили сарозеките през миналите векове, се отнасяли изключително жестоко с пленените воини. При случай те ги продавали като роби в съседните краища и това се смятало щастлив изход за пленник, защото продаденият роб рано или късно имал възможност да избяга при своите. чудовищна участ очаквала ония, които жуанжуаните оставяли за свои роби. те погубвали паметта им със страшни изтезания - слагали върху главата на жертвата шири. Обикновено такава била съдбата на младежите, пленени в бой. Първо обръсвали гладко главите им, като старателно изстъргвали всяко косъмче до корен. В момента, когато завършвало бръсненето, опитни колячи-жуанжуани убивали наблизо някоя по-едра камила. При одирането на кожата отделяли първо най-тежката и плътна част от врата. Разрязвали я на парчета и веднага, още топли, нахлузвали тия парчета върху бръснатите глави на пленниците, кожата моментално залепвала като пластир - подобно на съвременните плувни шапки. Това всъщност означавало да се сложат шири. Подлаганият на такава процедура или умирал, без да издържи мъките, или оставал за цял живот без памет, превръщал се в манкурт - роб, който не помни миналото си. Кожата на врата на една камила стигала за пет-шест шири. След поставянето на шири всеки обречен бил оковаван в дървена шийна пранга, за да няма възможност да стигне земята с глава. В този вид откарвали пленниците далеч от хората, за да не се чуват напразните им сърцераздирателни викове, и ги захвърляли в голата степ с вързани ръце и крака, на припек, без вода и без храна. Изтезанието продължавало няколко денонощия. Само подсилени постове на определени мест охранявали пътищата дотам, в случай, че някой от племето на нещастниците се опита да ги спаси, докато са още живи. Но такива опити се предприемали съвсем рядко, защото в голата степ винаги се забелязва всяко движение. И ако по-късно дойде слух, че еди-кой си е превърнат от жуанжуаните в манкурт, дори и най-близките му се отказвали да го спасят или откупят, това означавало да си върнат чучело, а не предишния човек... По- голяма част от захвърлените в степта на страшни изтезания загивали под сарозекското слънце. Живи оставали само един или двама манкурти от петима-шестима души. Пленниците умирали не от глад и не дори от жажда, а от нетърпимите, нечовешки мъки, приченени от свиващата се върху главата им сурова камилска кожа. Скъсявайки се безжалостно под лъчите на препичащото слънце, ширито се свивало и стягало бръснатата глава на роба като железен обръч. На втория ден вече започвала да расте косата на мъчениците. Понякога острите и прави азиатски коси прораствали през суровата кожа, но най-често, не намирайки излаз, космите се подвивали, забивали връхчета в кожата на главата и причинявали още по-големи страдания. При последното изпитания пленникът губел напълно разсъдъка си. Чак на петото денонощия жуанжуаните идвали да проверят дали е оживял някой от пленниците. Ако заварели жив поне един от мъчениците, смятало се, че целта е постигната. Давали му да се напие с вода, освобождавали го от прангата и след време му възвръщали силите, вдигали го на крака. Това именно бил роб манкурт, насилствено лишен от памет и затова твърде ценен, струвал колкото десетима здрави роби... Манкуртът не знаел кой е, къде е роден и от кое племе е, не знаел името си, не помнел детство, баща и майка - с една дума, не съзнавал, че е човешко същество. И така, лишен от собственото си "аз", манкуртът имал редица предимства от стопанска гледна точка. Той бил една безсловесна твар и затова абсолютно покорен и безопасен. Никога не замислял да бяга. Най-страшно за всеки робовладелец е робското въстание. Всеки роб е потенциален метежник. Манкуртът бил единствено по рода си изключение - подбудите за бунт и непочинение му били напълно чужди. Той не познавал такива страсти. И затова не било необходимо да да го пазят, да държат охрана и още повече да го подозират в тайни замисли. Манкуртът като куче признавал само своите господари. С други хора не влизал в контакт. Всичките му желания се свеждали до едно - да напълни стомаха си. Други грижи нямал. затова пък изпълнявал всяка възложена задача със сляпо усърдие и упоритост. Обикновено манкуртите били заставяни да вършат най-мръсната и тежка работа или получавали най-досадните и тягостни задължения, които изискват идиотско търпение. Само един манкурт бил в състояние да изтърпи самотата в безкрайната пустош и тишина на сарозеките, без да се отделя от стадото камили. Той единствен отменял на такова отдалечено мястомного други работници. Трябвало само да му се носи храна - и тогава оставал да работи зиме и лете, без да се отегчава от дивашкия живот и без да се оплаква от лишения. Думата на господаря била за манкурта всичко. Нищо друго не искал то за себе си освен ядене и някоя дрипа, за да не мръзне в степта. Къде по-лесно е да отсечеш главата на един пленник или да му причиниш каквато и да било друга злина, за да го сплашиш, отколкото да го лишиш от памет, да му отнемеш разума, да изтръгнеш с корен онова, което живее в човека до последния му дъх, остава си единствено негово, отива си заедно с него и е недостъпно за другите. Но чергаруващите жуанжуани, които запазили от историята си най-жестокия вид варварство, посегнали и на тази съкровена същност на човека. Те намерили начин да отнемат паметта на робите, като с това именно нанасяли на човешката природа найтежкото от всички мислими и немислими злодеяния.

IMAGINE...

Редактирано от Джeйн на 03.08.02 02:56.