Може и да не е по темата... ама нали съм тръгнала... ще довърша.
Днес приятелката ми си мечтаеше за плаж. Като се замисля... това, което най-много обичам на този свят... морето, пясъка, нощите... палатките, скритите кътчета... Иракли. Емона. Там някъде... Да, ама като се опитах да си го пожелая и не ми се получи. Чак останах удивена от себе си. Опитах пак. Не стана. Казвам "искам"... ама звучи слабо, няма звън. Всъщност не искам. Защото знам, вероятно, че няма шанс да се случи. Не и сега, не и тук.
Тя смята, че е много тъжно да нямаш желания. Аз не мисля така. Просто е такова, каквото е... да кажем, съобразяване с действителността. Не ми е привично бягството. Стоя тук и пазя фронтовете, докато ми стигнат силите. Че и отвъд. А морето няма къде да иде. Стои и кротко ме чака. Септември...
И пак съм тъжна. Не във връзка.
Просто тъжна.
Вероятно, защото съм престъпно щастлива.
Тъжна, защото го няма да попие влагата ми.
Всъщност - не повече от винаги...

Who does not love too much, does not love enough - Pascal