След това - ако Марко не протестираше неприкрито - решавахме, че е добре, като годеници каквито бяхме, да се позабавляваме и малко да си поиграем. И аз започвах да му смигам…да му чупя око. Същото правеше и той с мен. Известно време си смигахме един на друг. И отново само това. Тоест, една игра, която ние си бяхме измислили и на която напълно сериозно и двамата отдавахме дан. И колкото повече секундите минаваха, толкова повече смиганията - тези неопределено лукави, но сериозни, и освен това замислени погледи - се умножаваха. Едно след друго, едно след друго, ту той, ту аз, отново той, отново аз, а от време на време и двамата едновременно. Неспирно, сякаш ставаше въпрос за състезание - кой щеше да успее да смигне повече пъти. Тогава в играта ни цареше някакво напрежение, не се знаеше къде ще ни изведе. Особено аз почти пощръклявах, идваше ми да извикам: “Стига!”, а същевременно не можех да спра. Но Марко можеше всичко и с едно просто очарователно движение на главата слагаше край на смиганията. Искам да кажа, в някакъв момент усещахме че рискуваме да станем, ако вече не бяхме станали, смешни и досадни, нещо което съвсем не ни докарваше до възторг. Или просто в някакъв момент се уморявахме и преставахме.

Иха... Баси, кво е готско...